Към завършването на Марксовата система

Като писател Karl Marx е бил достоен за завист щастливец. Никой не би искал да твърди, че неговото произведение спада към лесно четивните и лесно разбираемите книги. Един значително по-малък товар от трудна диалектика и от уморителни, работещи с математически апарат дедукции би се превърнал за повечето други книги в непреодолима пречка да си пробият път към широката публика. Въпреки това Marx стана апостол за най-широки кръгове, и то тъкмо за такива кръгове, чието занимание иначе не е четенето на трудни книги. При това неговите диалектически аргументации съвсем не бяха с несъмнено покоряваща сила и яснота. Напротив: мъже, които спадаха към най-сериозните и най-достойните мислители на нашата наука, като Carl Knies, още от първия миг повдигнаха несъмнено сериозния и подкрепен с тежки аргументи упрек, че Марксовото учение е обременено още в своята основа с логически и фактически противоречия от всякакъв вид. Така лесно можеше да се случи, че Марксовото произведение не би намерило добър прием при никоя част от публиката: не при широката публика, защото тя изобщо не разбираше неговата трудна диалектика, и не при специалистите, защото те я разбираха твърде добре, заедно с нейните слабости. В действителност нещата се развиха другояче.

Влиянието на Марксовото произведение не бе възпрепятствано и от обстоятелството, че приживе на автора то остана торс. Иначе хората обикновено са – и не без основание – особено недоверчиви тъкмо към изолирани първи томове на нови системи. В „общи части“ общите принципи могат наистина да бъдат изложени твърде красиво; но дали те наистина притежават разрешаващата сила, която авторът им приписва, това се изпитва едва при изграждането на системата, едва когато бъдат поставени поред срещу всички отделни факти. А в историята на науките съвсем не са редки случаите, в които на един изпратен с надежди и претенции първи том, въпреки живота и доброто здраве на автора, изобщо повече не следва втори том, тъкмо защото новата основна мисъл не можа да издържи изпитанието с огън на конкретните факти пред самия по-внимателно вглеждащ се автор. Karl Marx не страдаше от такова недоверие. Масата на неговите привърженици му авансира въз основа на първия том безмерно вярващо доверие и към съдържанието на още ненаписаните томове на системата.

Тази вяра на кредит бе подложена в един случай на особено тежко изпитание. В своя първи том Marx бе учил, че всяка стойност на стоките се основава на въплътения в тях труд и че по силата на „закона за стойността“ те следователно трябва да се разменят в съотношението на въплътения в тях труд: че по-нататък падащата се на капиталистите печалба или принадена стойност е плод на упражнявана върху работниците експлоатация, че обаче големината на принадената стойност стои не в съотношение към големината на целия приложен от капиталиста капитал, а само към големината на „променливата“, т.е. употребената за изплащане на работни заплати част от него, докато употребеният за закупуване на средства за производство така наречен „постоянен“ капитал не може да „поражда принадена стойност“. В действителност обаче в живота капиталовата печалба стои в пропорция към целия инвестиран капитал, и – нещо, което в значителна степен е свързано с това – в действителност стоките също не се разменят в съотношение към въплътеното в тях количество труд. Тук следователно имаше противоречие между системата и фактите, чието задоволително изясняване изглеждаше едва ли възможно. Самият Marx не бе пропуснал наличния конфликт. Той казва за това: „Този закон“ – а именно че принадената стойност стои в съотношение само към променливите съставни части на капиталите – „очевидно противоречи на всеки основан на привидността опит“. Но той продължава да обявява противоречието за само привидно, чието разрешаване изисквало още много междинни звена и се поставя в перспектива за по-късни томове на неговото произведение. Учената критика, разбира се, смяташе, че може с пълна определеност да пророкува, че Marx никога няма да може да изпълни това обещание, защото противоречието било непримиримо, и се стремеше да докаже това обстойно. Но върху масата на неговите привърженици тези дедукции не направиха никакво впечатление; самото обещание на Marx означаваше за тях повече от всички логически контрадоказателства.

Напрежението нарасна, когато и издаденият вече след смъртта на майстора втори том на неговото произведение не донесе нито обявения опит за разрешаване, който според плана на цялото произведение бе запазен за третия том, нито дори най-лекия намек в каква посока Marx възнамеряваше да търси разрешаването. За сметка на това предговорът на издателя Friedrich Engels съдържаше, от една страна, повторното определено обявяване, че в оставения от Marx ръкопис се съдържа разрешаването, а от друга страна – едно отправено отначало към привържениците на литературния съперник Rodbertus публично предизвикателство, в междинното време до появата на третия том да се опита със собствени сили разрешаването на загадката „как не само без нарушаване на закона за стойността, но дори на основата на същия може и трябва да се образува една еднаква средна норма на печалбата“.

Смятам за едно от най-блестящите признания, които можеха да бъдат отдадени на мислителя Marx, че онова предизвикателство бе подето тъй многобройно, и то от много по-широки кръгове, отколкото от онези, към които то отначало бе отправено. Не само привърженици на Rodbertus, но и мъже от собствения лагер на Marx, и дори икономисти, които не следваха нито един от двамата водачи на социалистическата теория, а вероятно биха били наречени от Marx „вулгарен икономист“, се мъчеха надпреварвайки се да проникнат в предполагаемото устройство на все още забулените в тайна Марксови ходове на мисълта. Между 1885 г., годината на появата на втория, и 1894 г., годината на появата на третия том на Марксовия „Капитал“, се разви формална литература на наградната загадка относно „средните печалби“ и тяхното отношение към „закона за стойността“. Наградата, разбира се, не отнесе никой от състезателите, както сега също тъй починалият Fr. Engels констатира в съда, който държа над тях в своя предговор към третия том.

С дълго забавилата се поява на този заключителен том на Марксовата система делото най-сетне навлезе в стадия на окончателното решение. От самото обещание за разрешаване всеки можеше да държи толкова много или толкова малко, колкото поиска. Обещание от едната и доводи от другата страна бяха до известна степен несъизмерими. Също и успехите срещу чужди опити за разрешаване, дори те по мнението и усилието на своите автори да бяха толкова много издържани в духа на Марксовата теория, не бе нужно да бъдат признавани от привържениците на последната: те винаги още можеха да апелират от несполучливото подражание към обещания първообраз. Сега той най-сетне излезе на светлина и с това за тридесетгодишния спор бе спечелено едно здраво, тясно и ясно очертано бойно поле, в чиито рамки и двете страни, вместо постоянно да утешават с бъдещи разкрития или да отскачат към протеевски размествани се неавтентични тълкувания, трябва както подобава да устоят и да изборят делото докрай. Сам Marx разреши ли своята загадка? Остана ли неговата завършена система вярна на себе си и на фактите, или не?

Основните стълбове на Марксовата система са неговото понятие за стойност и неговият закон за стойността. Без тях, както Marx често повтаря, всяко научно познание на стопанските процеси би било невъзможно. Начинът, по който той извежда и двете, е представян и обсъждан безброй пъти. Заради връзката с него все пак трябва накратко да рекапитулираме най-съществените звена на неговия ход на мисълта.

Полето на изследване, което Marx се заема да проучи, за да „попадне на следите на стойността“ (I. 23)¹, той ограничава от самото начало до стоките, под които в неговия смисъл навярно трябва да разбираме не всички стопански блага, а само произведените за пазара трудови продукти⁶. Той започва с „анализа на стоката“ (I. 9). Стоката е, от една страна, като полезно нещо, което чрез своите свойства задоволява човешки потребности от някакъв вид, потребителна стойност; от друга страна тя образува веществените носители на разменната стойност. Към последната сега преминава анализът. „Разменната стойност се явява най-напред като количественото съотношение, пропорцията, в която потребителни стойности от един вид се разменят срещу потребителни стойности от друг вид, едно съотношение, което постоянно се изменя с времето и мястото.“ Тя изглежда следователно нещо случайно. И все пак в това изменение трябва да има нещо оставащо, на което Marx се заема да издирва следите. Той прави това по своя известен диалектически начин. „Да вземем две стоки, напр. жито и желязо. Какъвто и да е тяхното разменно съотношение, то винаги е представимо в едно уравнение, в което дадено количество жито се приравнява на някакво количество желязо, напр. 1 квартер жито a центнера желязо. Какво казва това уравнение? Че нещо общо със същата големина съществува в две различни неща, в 1 квартер жито и също тъй в a центнера желязо. И двете следователно са равни на едно трето, което само по себе си не е нито едното, нито другото. Всяко от двете, доколкото е разменна стойност, трябва следователно да бъде сводимо до това трето.“

„Това общо“ – продължава Marx – „не може да бъде някакво геометрично, физическо, химическо или друго природно свойство на стоките. Техните телесни свойства изобщо влизат в съображение само доколкото ги правят полезни, тоест потребителни стойности. От друга страна обаче разменното съотношение на стоките очевидно се характеризира тъкмо с абстрахирането от техните потребителни стойности. В неговите рамки една потребителна стойност важи точно толкова, колкото всяка друга, стига само да е налична в надлежна пропорция. Или, както казва старият Barbon: ‘Единият вид стока е тъй добър, както другият, ако разменната им стойност е еднакво голяма. Не съществува никаква разлика или различимост между неща с еднакво голяма разменна стойност.’ Като потребителни стойности стоките са преди всичко с различно качество, като разменни стойности те могат да бъдат само с различно количество, следователно не съдържат нито атом потребителна стойност.“

„Ако сега се абстрахира от потребителната стойност на стоковите тела, то им остава само още едно свойство, това на трудовите продукти. Обаче и трудовият продукт вече се е преобразил под ръката ни. Ако се абстрахираме от неговата потребителна стойност, то се абстрахираме и от телесните съставни части и форми, които го правят потребителна стойност. То вече не е маса, нито къща, нито прежда, нито друго полезно нещо. Всички негови сетивни свойства са заличени. То вече не е и продукт на дърводелския труд, или на строителния труд, или на предачния труд, или на някакъв друг определен производителен труд. С полезния характер на трудовите продукти изчезва полезният характер на представените в тях видове труд, изчезват следователно и различните конкретни форми на тези видове труд; те вече не се различават, а всички заедно са сведени до еднакъв човешки труд, абстрактно човешки труд.“

„Да разгледаме сега остатъка от трудовите продукти. От тях не е останало нищо освен същата призрачна предметност, един просто желатин от неразличим човешки труд, тоест на изразходването на човешка работна сила без оглед на формата на нейното изразходване. Тези неща изразяват вече само това, че в тяхното производство е изразходвана човешка работна сила, че е натрупан човешки труд. Като кристали на тази обща за тях обществена субстанция те са – стойности."

С това понятието за стойност е намерено и определено. По своята диалектическа форма то не е тъждествено с разменната стойност, но стои спрямо нея, както бих искал да отбележа още отсега, в най-тясно, неразривно отношение: то е един вид понятиен дестилат от разменната стойност. То е, за да говоря със собствените думи на Marx, „онова общо, което се изразява в разменното отношение или разменната стойност на стоките", както и обратно „разменната стойност е необходимият начин на изразяване или форма на проявление на стойността" (I. 13).

От установяването на понятието за стойност Marx преминава към изложението на нейната мярка и нейната величина. Тъй като трудът е субстанцията на стойността, последователно и величината на стойността на всички блага се измерва с количеството на съдържащия се в тях труд, съответно с работното време. Но не с онова индивидуално работно време, което именно индивидът, изработил благото, случайно е изразходвал, а с „обществено необходимото работно време", което Marx обяснява като „работното време, изисквано, за да се произведе някаква потребителна стойност при наличните обществено-нормални условия на производство и обществената степен на сръчност и интензивност на труда" (I. 14). „Само количеството обществено необходим труд или обществено необходимото за изработването на дадена потребителна стойност работно време определя нейната величина на стойността. Отделната стока тук изобщо се разглежда като среден екземпляр на своя вид. Затова стоки, в които се съдържат равни количества труд или които могат да бъдат изработени за едно и също работно време, имат същата величина на стойността. Стойността на една стока се отнася към стойността на всяка друга стока, както необходимото за производството на едната работно време към необходимото за производството на другата работно време. Като стойности всички стоки са само определени маси на втвърдено работно време."

От всичко това се извежда сега съдържанието на големия „закон на стойността", който е „иманентен на стоковата размяна" (I. 141, 150) и господства над разменните отношения. Той гласи, и след гореизложеното не може да гласи нищо друго, освен че стоките се разменят помежду си според отношението на въплътения в тях обществено необходим среден труд (напр. I. 52). Други форми на изразяване на същия закон са, че стоките „се разменят според своите стойности" (напр. I. 142, 183, III. 167), или че се „разменя еквивалент срещу еквивалент" (напр. I. 150, 183). Наистина в отделния случай според моментните колебания на търсенето и предлагането се появяват и цени, които стоят над или под стойностите. Само че тези „постоянни осцилации на пазарните цени ... се компенсират, взаимно се унищожават и сами се свеждат до средната цена като своето вътрешно правило" (I. 151, бел. 37) (MEW 23, S. 180). В дългосрочен план все пак „в случайните и постоянно колебаещи се разменни отношения" винаги „обществено необходимото работно време си пробива път насилствено като регулиращ природен закон" (I. 52). Marx нарича този закон „вечния закон на стоковата размяна" (I. 182), „рационалното", „естествения закон на равновесието" (III. 167): впрочем срещащите се, както вече бе казано, случаи, в които стоки се разменят на цени, отклоняващи се от техните стойности, спрямо правилото следва да се разглеждат като „случайни" (I. 150, бел. 37), а самото отклонение – като „нарушение на закона на стоковата размяна" (I. 142).

Върху тези стойностно-теоретични основи Marx издига след това втората част от своята учебна постройка, своето прочуто учение за „принадената стойност". Той изследва източника на печалбата, която капиталистите извличат от своите капитали. Капиталистите влагат определена парична сума, превръщат я в стоки и след това превръщат тези стоки отново – със или без междинен производствен процес – чрез продажба в повече пари. Откъде идва този прираст, този излишък на извлечената спрямо първоначално авансираната парична сума или, както Marx го нарича, „принадената стойност"?

Marx най-напред отграничава по характерния за него начин на диалектическо изключване условията на проблема. Той най-напред излага, че принадената стойност не може да произтича нито от това, че капиталистът като купувач редовно купува стоките под тяхната стойност, нито от това, че като продавач редовно ги продава над тяхната стойност. Следователно проблемът се представя по следния начин: „Нашият ... притежател на пари трябва да купи стоките по тяхната стойност, да ги продаде по тяхната стойност и въпреки това в края на процеса да извлече повече пари, отколкото е вложил ... Това са условията на проблема. Hic Rhodus, hic salta!" (I. 150 сл.).

Решението Marx намира сега в това, че съществува една стока, чиято потребителна стойност притежава своеобразното свойство да бъде източник на разменна стойност. Тази стока е трудоспособността или работната сила. Тя се предлага на пазара при двойното условие, че работникът е лично свободен – защото иначе не неговата работна сила, а цялата му личност, като роб, би била за продан –, и че работникът е лишен от „всички необходими за реализирането на неговата работна сила вещи", защото иначе той би предпочел да произвежда за собствена сметка и да предлага за продан своите продукти вместо своята работна сила. Чрез търговията с тази стока капиталистът придобива сега принадената стойност. По следния начин.

Стойността на стоката „работна сила" се определя, както и тази на всяка друга стока, от необходимото за нейното възпроизвеждане работно време, тоест в този случай – от работното време, което е необходимо, за да се произведат толкова жизнени средства, колкото са нужни за издръжката на работника. Ако например за производството на необходимите жизнени средства за един ден е нужно обществено работно време от 6 часа и ако едновременно с това, както ще приемем, същото това работно време е въплътено в 3 sh. злато, то работната сила за един ден ще може да се купи за 3 sh. След като капиталистът е сключил тази покупка, потребителната стойност на работната сила принадлежи нему и той я реализира, като оставя работника да работи за него. Ако той го оставяше да работи дневно само толкова часа, колкото са въплътени в самата работна сила и колкото е трябвало да заплати при нейната покупка, то принадена стойност не би възникнала. Защото 6 работни часа според предположението не могат да придадат на продукта, в който се въплъщават, по-голяма стойност от 3 sh.; но точно толкова е платил капиталистът и като заплата. Но капиталистите не постъпват така. Дори когато са купили работната сила на цена, която съответства само на шестчасово работно време, те оставят работника да работи за тях целия ден. Сега в продукта, който се създава през този ден, са въплътени повече работни часове, отколкото е трябвало да заплати капиталистът; затова той има по-голяма стойност от платената заплата, и разликата е „принадена стойност", която се пада на капиталиста.

Един пример. Да предположим, че един работник може за 6 часа да изпреде в прежда 10 фунта памук. Да предположим, че този памук е изисквал за собственото си производство 20 работни часа и съответно притежава стойност от 10 sh. Да предположим освен това, че предачът износва през шестчасовата предачна работа толкова от оръдието, колкото съответства на четиричасов труд и следователно представлява стойност от 2 sh. – тогава общата стойност на изразходваните в предачеството производствени средства ще възлиза на 12 sh., съответстващи на 24 работни часа. В процеса на предене памукът „поема" още 6 работни часа: затова готовата прежда е като цяло продукт на 30 работни часа и съответно ще има стойност от 15 sh. При предпоставката, че капиталистът оставя наетия работник да работи само 6 часа на ден, изработването на преждата е струвало на капиталиста също пълни 15 sh.: 10 sh. за памук, 2 sh. за износване на оръдията, 3 sh. за работна заплата. Принадена стойност не се появява.

Съвсем иначе, когато капиталистът оставя работника да работи 12 часа дневно. За 12 часа работникът преработва 20 фунта памук, в които вече предварително са въплътени 40 работни часа и които затова струват 20 sh., износва освен това на оръдия продукта на 8 работни часа на стойност 4 sh., но придава на суровината през един ден 12 работни часа, тоест нова стойност от 6 sh. Сега балансът стои по следния начин. Произведената през един ден прежда е струвала общо 60 работни часа и затова има стойност от 30 sh.; разходите на капиталиста са възлизали на 20 sh. за памук, 4 sh. за износване на оръдия и 3 sh. за заплата, следователно общо само 27 sh.; остава сега една „принадена стойност" от 3 sh.

Затова принадената стойност според Marx е следствие от това, че капиталистът оставя работника да работи част от деня за него, без да му плаща за това. В работния ден на работника могат да се различат две части. В първата част, „необходимото работно време", работникът произвежда собствената си издръжка, съответно нейната стойност; за тази част от своя труд той получава еквивалент в заплатата. През втората част, „принаденото работно време", той е „експлоатиран", произвежда „принадената стойност", без самият той да получи някакъв еквивалент за това (I. 205 сл.). „Всяка принадена стойност ... е по своята субстанция материализация на незаплатено работно време" (I. 554).

Много важни и характерни за Марксовата система са следващите сега количествени определения на принадената стойност. Величината на принадената стойност може да се постави в отношение към различни други величини. Отношенията и отношенческите числа, които се развиват от това, трябва рязко да се разграничават едно от друго.

Най-напред в рамките на капитала, който служи на капиталиста за присвояване на принадената стойност, трябва да се различат две съставни части, които по отношение на възникването на принадената стойност играят съвършено различна роля. Действително нова принадена стойност може да създава всъщност само живият труд, който капиталистът оставя работниците да извършват, докато стойността на изразходваните производствени средства просто се запазва, като се появява отново в изменен вид в стойността на продукта, но не може да добавя принадена стойност. „Затова частта на капитала, която се превръща в производствени средства, тоест в суровина, спомагателни материали и средства на труда, не изменя своята величина на стойността в производствения процес" – поради което Marx я нарича „постоянен капитал". „Превърнатата в работна сила част на капитала, напротив, изменя своята стойност в производствения процес. Тя възпроизвежда своя собствен еквивалент и един излишък над него", именно принадената стойност. Затова Marx я нарича „променливата част на капитала" или „променлив капитал" (I. 199) (I. S. 244). Отношението сега, в което принадената стойност стои спрямо авансираната променлива част на капитала, в която тази „самонарастваща стойност", Marx нарича нормата на принадената стойност. Тя е тъждествена с отношението, в което принаденото работно време стои спрямо необходимото работно време или незаплатеният труд спрямо заплатения труд, и затова за Marx е „точният израз за степента на експлоатация на труда" (I. 207 сл.). Ако например необходимото работно време, в което работникът произвежда стойността на своята дневна заплата от 3 sh., възлиза на 6 часа, а дневното работно време – на 12 часа, при което работникът през вторите 6 часа, като принадено работно време, също произвежда стойност от 3 sh., като принадена стойност, то принадената стойност съставлява точно толкова, колкото авансираният за заплати променлив капитал, и нормата на принадената стойност се изчислява на 100 %.

Съвършено различна от това е нормата на печалбата. А именно капиталистът изчислява присвояваната от него принадена стойност не само върху променливата част на капитала, а върху целия си приложен капитал. Ако например постоянният капитал възлиза на 410 фунта стерлинги, променливият – на 90 фунта стерлинги и принадената стойност – също на 90 фунта стерлинги, то наистина нормата на принадената стойност е, както по-горе, 100 %, но нормата на печалбата е само 18 %, а именно 90 фунта стерлинги печалба върху инвестиран общ капитал от 500 фунта стерлинги.

По-нататък е очевидно, че една и съща норма на принадената стойност може и трябва да се представи в твърде различни норми на печалбата, в зависимост от състава на съответния капитал: нормата на печалбата ще бъде толкова по-висока, колкото по-силно е застъпена променливата и колкото по-слабо постоянната част на капитала, която последната не допринася за възникването на принадената стойност, но за сметка на това увеличава основата, върху която принадената стойност, определяща се единствено според променливата част на капитала, трябва да се изчисли като печалба. Ако например – което на практика впрочем е едва ли възможно – постоянният капитал е равен на нула, а променливият капитал е 50 ф. ст., и ако съгласно горното допускане нормата на принадената стойност е 100 %, то създадената принадена стойност също възлиза на 50 ф. ст., и тъй като тя трябва да се изчисли върху общ капитал от само 50 ф. ст., в този случай и нормата на печалбата би възлязла на цели 100 %. Ако, напротив, общият капитал е съставен в съотношение 4 : 1 от постоянен и променлив капитал, с други думи, ако към променливия капитал от 50 ф. ст. се прибави постоянен от 200 ф. ст., то образуваната при 100 %-ова норма на принадената стойност принадена стойност от 50 ф. ст. трябва да се разпредели върху общ капитал от 250 ф. ст. и представлява за него само норма на печалбата от 20 %. Ако накрая съотношението на състава е 9 : 1, тоест 450 ф. ст. постоянен срещу 50 ф. ст. променлив капитал, то принадена стойност от 50 ф. ст. се пада на общ капитал от 500 ф. ст., и нормата на печалбата би била само 10 %.

Това води сега до едно крайно интересно и значимо следствие, а в по-нататъшното му проследяване – до съвсем нов етап на Марксовата система, най-важното нововъведение на третия том.

Това следствие обаче е следното. „Органичният състав“ (III. 124) на капиталите по технически причини е по необходимост различен в различните „производствени сфери“. В различните отрасли, които впрочем изискват твърде различни по вид технически манипулации, с един работен ден се преработва твърде нееднакво количество суровини; или, дори ако при сходни манипулации количеството на суровините е приблизително еднакво, стойността им все пак може да бъде твърде различна, както например между медта и желязото като суровини на металната промишленост; или накрая, количеството и стойността на производствените съоръжения, инструменти, машини, които се падат на един зает работник, могат да бъдат нееднакви. Всички тези моменти на различие обуславят, ако не се случи случайно – в редки изключителни случаи – тъкмо да се компенсират, за различните производствени отрасли различно съотношение между инвестирания в производствени средства постоянен и употребения за купуване на труд променлив капитал. Следователно всеки производствен отрасъл на едно народно стопанство има свой отклоняващ се, своеобразен „органичен състав“ на употребения в него капитал. В смисъла на досегашните разсъждения при еднаква норма на принадената стойност всеки производствен отрасъл би трябвало и би следвало да показва също и друга, отклоняваща се норма на печалбата, ако наистина, както Marx досега винаги е предполагал, стоките се разменят „по своите стойности“ или в съотношение на въплътения в тях труд.

С това Marx стига до онзи прочут голям подводен риф на своята теория, заобиколимостта на който е съставила най-важния спорен пункт на марксистката литература от последните десет години. Неговата теория изисква капитали с еднаква големина, но нееднакъв органичен състав да показват нееднакви печалби; действителният свят обаче се проявява по най-ясен начин подвластен на закона, че капитали с еднаква големина, без оглед на евентуалния им различен органичен състав, дават еднаква печалба. Да оставим Marx сам да установи това противоречие със собствените си думи:

„Показахме следователно: че в различните промишлени отрасли, съответно на различния органичен състав на капиталите, а в посочените граници и съответно на различните им периоди на оборот, господстват нееднакви норми на печалбата, и че поради това дори при еднаква норма на принадената стойност само за капитали с еднакъв органичен състав – при предположение за еднакви периоди на оборот – важи законът (по общата тенденция), че печалбите се отнасят както големините на капиталите, и че следователно еднакво големи капитали в еднакви периоди от време дават еднакво големи печалби. Изложеното важи на основата, която изобщо досега беше основата на нашето изложение: че стоките се продават по своите стойности. От друга страна, не подлежи на никакво съмнение, че в действителността, ако се абстрахираме от несъществени, случайни и взаимно изравняващи се различия, различието на средните норми на печалбата за различните промишлени отрасли не съществува и не би могло да съществува, без да отмени цялата система на капиталистическото производство. Изглежда следователно, че теорията за стойността тук е несъвместима с действителното движение, несъвместима с фактическите явления на производството, и че поради това изобщо трябва да се откажем от това да ги разберем.“ (III. 131 и сл.)

Как се опитва сега самият Marx да разреши това противоречие? Това става, накратко казано, за сметка на предпоставката, от която Marx досега винаги беше изхождал, а именно че стоките се продават по своите стойности. Marx сега просто изоставя тази предпоставка. Какво означава този отказ за Марксовата система, върху това ще ни се наложи да си съставим критическа преценка малко по-късно. Засега продължавам резюмиращото си изложение на Марксовия ход на мислите, и то въз основа на един табличен пример, положен и от Marx в основата на неговото изложение.

Същият сравнява пет различни производствени сфери с всеки път различен органичен състав на вложените в тях капитали и при това отначало все още се придържа към досегашната предпоставка, че стоките се продават по своите стойности. За пояснение на следващата таблица, която излага резултатите от това допускане, нека още се отбележи, че c означава постоянния, v – променливия капитал, и че за да се отдаде дължимото на фактическите различия на действителния живот, в примера (с Marx) се допуска, че приложените постоянни капитали се „износват“ нееднакво бързо, така че само една част от постоянния капитал, и то в различните производствени сфери нееднакво голяма, се изхабява годишно. В стойността на продукта естествено влиза само изхабената част от постоянния капитал, „потребеното c“, докато за изчисляването на нормата на печалбата се взема предвид целият „приложен c“.

Таблица 1

Капитали №	Норма на принадената стойност	Принадена стойност	Норма на печалбата	Потребено c	Стойност на стоките
I 80 c + 20 v	100%	20	20%	50	90
II 70 c + 30 v	100%	30	30%	51	111
III 85 c + 15 v	100%	15	15%	40	70
IV 60 c + 40 v	100%	40	40%	51	131
V 95 c + 5 v	100%	5	5%	10	20

Както се вижда, тази таблица показва за различните производствени сфери при равномерна експлоатация на труда твърде различни норми на печалбата, съответстващи на различния органичен състав на капиталите. Но същите факти и данни могат да се разглеждат и от друга гледна точка.

„Общата сума на вложените в петте сфери капитали е = 500; общата сума на произведената от тях принадена стойност = 110; общата стойност на произведените от тях стоки = 610. Ако разгледаме 500-те като един-единствен капитал, от който I – V образуват само различни части (както например в една памукопредачна фабрика в различните отделения, в кардиращото помещение, помещението за предпридане, предачния салон и тъкашкия салон съществува различно съотношение на променлив и постоянен капитал и средното съотношение за цялата фабрика тепърва трябва да се изчисли), то първо средният състав на капитала от 500 би бил = 390 c + 110 v, или в проценти 78 c + 22 v. Ако всеки от капиталите от 100 се разглежда само като 1/5 от общия капитал, неговият състав би бил този среден от 78 c + 22 v; също така на всеки 100 би се паднала като средна принадена стойност 22; следователно средната норма на печалбата би била = 22 %“ (III. 133/4)

По какви цени трябва сега да се продават отделните стоки, за да постигне фактически всеки от петте частични капитала тази една и съща средна норма на печалбата? Това показва следващата таблица. В нея като междинно звено е вмъкната рубриката „себестойност“, под която Marx разбира онази част от стойността на стоката, която възстановява на капиталиста цената на потребените производствени средства и цената на приложената работна сила, но все още не съдържа никаква принадена стойност или печалба, тоест е равна на сумата от v + потребено c.

Таблица 2

20 v | 20 | 50 | 90 | 70 | 92 | 22% | + 2 | | II

70 c +

30 v | 30 | 51 | 111 | 81 | 103 | 22% | - 8 | | III

40 v | 40 | 51 | 131 | 91 | 113 | 22% | - 18 | | IV

Капитали №	Принадена стойност	Потребено c	Стойност на стоките	Себестойност на стоките	Цена на стоките	Норма на печалбата	Отклонение цена от стойност
I
80 c +
60 c +
85 c +
95 c + 5
v	5	10	20	15	37	22%	+ 17

„Взети заедно“ – коментира Marx резултатите от тази таблица – „стоките се продават с 2 + 7 + 17 = 26 над и с 8 + 18 = 26 под стойността, така че ценовите отклонения чрез равномерно разпределение на принадената стойност или чрез добавяне на средната печалба от 22 на 100 авансиран капитал към съответните себестойности на стоките I – V взаимно се унищожават; в същото съотношение, в което една част от стоките се продава над, друга се продава под своята стойност. И едва тяхната продажба по такива цени прави възможно нормата на печалбата за I – V да бъде равномерна, 22 %, без оглед на различната органична композиция на капиталите I – V“ (III, 135).

Всичко това, както Marx излага по-нататък, не е просто хипотетично допускане, а пълна действителност. Действащият агент е конкуренцията. Наистина, вследствие на различния органичен състав на капиталите, вложени в различни производствени отрасли, „нормите на печалбата, които господстват в различните производствени отрасли, първоначално са твърде различни“. Но „тези различни норми на печалбата се изравняват чрез конкуренцията до обща норма на печалбата, която е средната от всички тези различни норми на печалбата. Печалбата, която съответно на тази обща норма на печалбата се пада върху капитал от дадена величина, какъвто и да е неговият органичен състав, се нарича средна печалба. Цената на една стока, която е равна на нейната цена на разходите плюс падащата се върху нея – в съотношение с условията на нейния оборот – част от годишната средна печалба върху приложения в нейното производство (а не само консумирания в производството) капитал, е нейната производствена цена“ (III. 136). Тя е фактически идентична с natural price у Adam Smith, с price of production у Ricardo, с prix nécessaire на физиократите (III. 178). И фактическото разменно съотношение на отделните стоки вече не се определя от техните стойности, а от техните производствени цени, или, както Marx обича да се изразява: „стойностите се превръщат в производствени цени“ (напр. III. 176). Стойност и производствена цена съвпадат само по изключение и, тъй да се каже, случайно при онези стоки, които се произвеждат с помощта на капитал, чийто органичен състав случайно тъкмо съвпада със средния състав на обществения съвкупен капитал. Във всички други случаи стойност и производствена цена по необходимост и принципно се разминават. И то в следния смисъл. Наричаме, следвайки Marx, „капитали, които процентно съдържат повече постоянен, тоест по-малко променлив капитал, отколкото общественият среден капитал: капитали с по-висок състав; обратно, такива, при които постоянният капитал заема относително малко, а променливият – по-голямо пространство, отколкото при обществения среден капитал, капитали с по-нисък състав“. Така при всички онези стоки, които се произвеждат с помощта на капитал с „по-висок“ от средния състав, производствената цена ще стои над тяхната стойност, в противоположния случай – под стойността. Или: стоки от първия вид по необходимост и редовно ще се продават над тяхната стойност, стоки от втория вид – под тяхната стойност (III. 142 сл. и често).

„Макар че капиталистите от различните производствени сфери при продажбата на своите стоки изтеглят обратно капиталовите стойности, изразходвани в производството на тези стоки, те все пак не реализират произведената в тяхната собствена сфера при производството на тези стоки принадена стойност и следователно печалба, а само толкова принадена стойност и следователно печалба, колкото от съвкупната принадена стойност или съвкупната печалба, която се произвежда от съвкупния капитал на обществото във всички производствени сфери, взети заедно, в даден отрязък от време, се пада при равно разпределение върху всяка пропорционална част от съвкупния капитал. На всеки 100 всеки авансиран капитал, какъвто и да е неговият състав, изтегля през всяка година или друг отрязък от време онази печалба, която за този отрязък от време се пада на 100 като толкова-кратна част от съвкупния капитал. Различните капиталисти тук, доколкото става дума за печалбата, се държат като прости акционери на едно акционерно дружество, в което дяловете от печалбата се разпределят равномерно на всеки 100 и затова за различните капиталисти се различават само според величината на вложения от всекиго в съвкупното предприятие капитал, според неговото съразмерно участие в съвкупното предприятие, според броя на неговите акции.“ (III. 136 сл.)

Съвкупна печалба и съвкупна принадена стойност са идентични величини (III. 151, 152). А средната печалба не е нищо друго „освен съвкупната маса на принадената стойност, разпределена върху капиталовите маси във всяка производствена сфера по съотношение на техните величини“ (III. 153).

Едно важно произтичащо от това следствие е, че печалбата, която изтегля отделният капиталист, съвсем не произхожда единствено от заетия от самия него труд (III. 149), а често в голяма степен, а понякога, напр. при търговския капитал (III. 265), изцяло произлиза от работници, с които съответният капиталист изобщо не е в никакъв допир. Накрая Marx намира да постави и да отговори на още един въпрос, който той смята за „същинския труден въпрос“: а именно въпроса как всъщност „протича това изравняване на печалбите до обща норма на печалбата, след като то очевидно е резултат и не може да бъде отправна точка?“ (III. 153)

Той най-напред развива възгледа, че в едно обществено състояние, в което капиталистическият начин на производство още не господства, тоест в което самите работници са в притежание на необходимите средства за производство, стоките фактически биха се разменяли според своята действителна стойност и нормите на печалбата следователно не биха се изравнили. Фактически съществуващата различност на нормите на печалбата би била обаче, тъй като работниците при това все пак винаги за равно работно време биха получавали равна принадена стойност, т.е. равна стойност над своите необходими потребности, и биха могли да я задържат за себе си, „едно безразлично обстоятелство, точно както днес за наемния работник е безразлично обстоятелство в каква норма на печалба се изразява изтласканото от него количество принадена стойност“ (III. 155). Тъй като сега такива отношения, при които на работника принадлежат средствата за производство, исторически са по-ранните и се срещат както в стария, така и в съвременния свят, напр. при самостоятелно работещия земевладеещ селянин и при занаятчията, Marx се смята за оправдан да твърди, че е „напълно по същество стойностите на стоките да се разглеждат не само теоретически, но и исторически като prius на производствените цени“ (III. 156)

В капиталистически организираното общество обаче това превръщане на стойностите в производствени цени и свързаното с него изравняване на нормите на печалбата действително се извършва. За движещите сили на този процес на изравняване и за начина на тяхното действие Marx се изказва, след дълги подготвителни разисквания, в които се разглежда образуването на пазарната стойност и пазарната цена, особено в случая на произвеждане на различни части от излизащата на пазара стока при различни благоприятни производствени условия, твърде ясно и сбито в следните думи: „Ако стоките ... се продават по техните стойности, тогава възникват ... твърде различни норми на печалбата ... Капиталът обаче се изтегля от една сфера с ниска норма на печалба и се хвърля върху другата, която носи по-висока печалба. Чрез това постоянно изселване и заселване, с една дума – чрез своето разпределение между различните сфери, според това дали там нормата на печалбата спада, тук се покачва, той предизвиква такова съотношение на предлагането към търсенето, че средната печалба в различните производствени сфери става еднаква и затова стойностите се превръщат в производствени цени“ (III. 175/6)²

15 v | 15 | 40 | 70 | 55 | 77 | 22% | + 7 | | V

Авторът на тези редове бе изразил, преди дълга поредица от години, дълго преди да се развие описаната в началото литература за съвместимостта на една еднаква средна норма на печалбата с Марксовия закон за стойността, своя възглед по този предмет в следните думи: „Или продуктите действително трайно се разменят в съотношение на вложения в тях труд ... – тогава едно нивелиране на капиталовите печалби е невъзможно. Или се извършва нивелиране на капиталовите печалби – тогава е невъзможно продуктите да продължават да се разменят в съотношение на вложения в тях труд“.⁹

Фактическата несъвместимост на тези две предпоставки бе призната от лагера на Marx за пръв път преди няколко години от Conrad Schmidt.¹⁰ Сега вече притежаваме автентичното потвърждение на самия майстор. Съвсем ясно и недвусмислено той заяви, че една равномерна норма на печалбата се прави възможна само чрез продажбата на стоките по такива цени, при които една част от стоките се разменят над, а друга – под своята стойност, тоест отклонявайки се от съотношението на въплътения в тях труд. Също и за това той не ни остави в съмнение коя от двете несъвместими положения смята за онази, която съответства на реалността. Той учи с похвална яснота и прямота, че това е нивелирането на капиталовите печалби. И не се колебае да учи със същата яснота и прямота, че фактически отделните стоки се разменят помежду си не в съотношение на вложения в тях труд, а в онова отклоняващо се от него съотношение, което се изисква от нивелирането на капиталовите печалби.

В какво отношение стои това учение на третия том към прочутия закон за стойността на първия? Съдържа ли то очакваното с толкова напрежение разрешение на „привидното“ противоречие? Съдържа ли доказателството, „как не само без нарушаване на закона за стойността, но дори много повече на негова основа може и трябва да се образува еднаква средна норма на печалбата“? Или то не съдържа много повече тъкмо противоположното: а именно констатирането на едно действително непримиримо противоречие и доказателството, че еднаквата средна норма на печалбата може да се образува само ако и защото предполагаемият закон за стойността не важи?

Вярвам, че който гледа безпристрастно и трезво, няма да може да остане дълго в съмнение. В първия том с възможно най-голям натиск бе учено, че всяка стойност се основава на труд и само на труд, че стойностите на стоката се отнасят една към друга както необходимото за тяхното производство работно време; тези положения бяха изведени и дестилирани направо и изключително от разменните съотношения на стоките, на които те са „иманентни“; бяхме наставлявани да „изхождаме от разменната стойност и разменното съотношение на стоките, за да попаднем на следата на скритата в тях стойност“ (I. 23); стойността ни беше обяснена като общото, „което се представя в разменното съотношение на стоките“ (I. 13), във формата и с натиска на едно принудително, недопускащо никакво изключение умозаключение ни беше казано, че приравняването на две стоки в размяната означава, че „едно общо от една и съща величина“ съществува в тях, до което всяка от двете „трябва да бъде сводима“ (I. 11), следователно трябва, ако се абстрахираме от моментни, случайни отклонения, които обаче „се явяват като нарушение на закона на стоковата размяна“ (I. 142), трайно и принципно стоки, които въплъщават еднакво количество труд, да се разменят една срещу друга. – И сега, в третия том, ни се обяснява сбито и сухо, че онова, което според учението на първия том трябва да бъде, не е и не може да бъде; че, и то не случайно или преходно, а по необходимост и трайно, отделните стоки се разменят и трябва да се разменят една срещу друга в друго съотношение, отколкото това на въплътения труд!

Не мога да си помогна, не виждам тук нищо от обяснение и помиряване на един спор, а самото голо противоречие. Третият том на Marx отрича първия. Теорията за средната норма на печалбата и за производствените цени не се понася с теорията за стойността. Това е впечатлението, което, вярвам, всеки логически мислещ трябва да получи. То изглежда и доста общо се е установило. Loria, в своя жив и образен начин на изразяване, се чувства принуден към „суровата, но справедлива присъда“, че Marx „вместо едно решение е предложил една мистификация“; той вижда в публикуването на третия том „руския поход“ на Марксовата система, нейния „най-пълен теоретичен банкрут“, едно „научно самоубийство“, „най-формалното изоставяне на собственото му учение“ (l'abdicazione più esplicita alla dottrina stessa) и „пълното и цялостно присъединяване към най-ортодоксалните учения на ненавижданите икономисти“.¹¹

Но дори човек, който е толкова близо до марксистката система, колкото Werner Sombart, трябва да определи като най-вероятното въздействие, което третият том ще предизвика у мнозинството читатели, „едно всеобщо поклащане на главата“. „Повечето изобщо няма да са склонни да разглеждат 'решението' на 'загадката за средната норма на печалбата', както то се дава сега, като 'решение'; те ще смятат, че възелът е разсечен, но в никакъв случай не е развързан. Защото, ако сега изведнъж от дълбините изплува една 'съвсем обикновена' теория за производствените разходи, това означава тъкмо, че прочутото учение за стойността е паднало под масата. Защото, ако в крайна сметка все пак стигам до производствените разходи, за да обясня печалбата – защо тогава целият тромав апарат на теорията за стойността и принадената стойност?“¹² За себе си Sombart си запазва наистина друга преценка. Той предприема един своеобразен опит за спасяване, при който обаче от онова, което трябва да се спаси, толкова много се изхвърля зад борда, че ми се струва доста съмнително дали с това ще си спечели благодарността на който и да било засегнат. При всички случаи ще се спра още по-подробно на този интересен и поучителен опит за спасяване. Но дотам още не сме стигнали; преди посмъртния защитник трябва най-напред да изслушаме самия майстор, и то с цялото внимание и грижливост, които една толкова важна работа заслужава.

Както е напълно от само себе си разбираемо, самият Marx е трябвало да предвиди, че на неговото „решение“ ще се отправи упрекът, че то не е „решение“, а отказ от неговия закон за стойността. На това предвиждане очевидно дължи произхода си една изпреварваща самозащита, която, ако не по форма, то по същество се намира в труда на Marx. Marx именно не пропуска на многобройни места да вплете изричното твърдение, че въпреки непосредственото господство на отклоняващите се от стойностите производствени цени над разменните отношения, все пак всичко продължава да се движи в рамките на закона за стойността и че все пак именно той, поне „в крайна сметка“, упражнява господство над цените. Той се опитва да направи това схващане правдоподобно чрез различни изложения и бележки. Те не носят единен отпечатък. По тази тема Marx не провежда, както обикновено е негов навик, едно формално завършено доказателство, а дава само редица вървящи една до друга случайни бележки, които съдържат различни доказателствени основания или обрати, които могат да се изтълкуват като такива. При това положение не може да се прецени на кое от тези доказателствени основания самият Marx е искал да постави главното ударение, нито как си е представял взаимното отношение на тези разнородни доказателствени основания. Както и да е, във всеки случай, ако искаме да отдадем дължимото както на майстора, така и на нашата критическа задача, ние дължим на всяко от тези доказателствени основания най-точно внимание и непредубедена оценка.

Аргумент: дори отделните стоки да се продават помежду си над или под своите стойности, тези противоположни отклонения все пак взаимно се уравновесяват, и затова в самото общество – разгледано като съвкупност от всички производствени отрасли – сумата на производствените цени на произведените стоки остава равна на сумата на техните стойности.

Аргумент: законът за стойността господства над движението на цените, доколкото намаляването или увеличаването на необходимото за производството работно време прави производствените цени да се покачват или да падат (III. 158, подобно III. 156).

Аргумент: законът за стойността, според твърдението на Marx, господства с непомрачен авторитет над размяната на стоки в известни „първоначални“ стадии, в които превръщането на стойностите в производствени цени още не се е осъществило.

Аргумент: В заплетеното народно стопанство законът за стойността „регулира“ поне косвено и „в крайна сметка“ производствените цени, доколкото определящата се според закона за стойността обща стойност на стоките регулира общата принадена стойност, а тя на свой ред – размера на средната печалба и затова общата норма на печалбата (III. 159).

Нека проверим тези аргументи, всеки сам за себе си, по отношение на тяхното съдържание.

ПЪРВИ АРГУМЕНТ

Marx признава, че отделните стоки, в зависимост от това дали при тяхното произвеждане е участвал постоянен капитал с надсреден или подсреден дял, се разменят помежду си над или под своята стойност. Но се поставя ударение върху това, че тези индивидуални отклонения, които стават в противоположни посоки, във всеки момент взаимно се компенсират или уравновесяват, така че сумата на всички платени цени все пак точно съответства на сумата на всички стойности. „В същата пропорция, в която една част от стоките се продава над своята стойност, друга се продава под нея“ (III. 135). „Общата цена на стоките I – V (в използвания от Marx табличен пример) би била следователно равна на тяхната обща стойност, ... в действителност значи паричен израз за общото количество труд, минал и новопридаден, съдържащ се в стоките I – V. И по този начин в самото общество – разгледано като съвкупност от всички производствени отрасли – сумата на производствените цени на произведените стоки е равна на сумата на техните стойности“ (III. 138). От това накрая се извежда – повече или по-малко ясно – аргументът, че поне за сумата на всички стоки или за обществото като цяло законът за стойността доказва своята валидност. „Все пак това винаги се свежда до това, че онова, което в едната стока влиза в повече за принадена стойност, в другата влиза в по-малко, и че затова и отклоненията от стойността, които се крият в производствените цени на стоките, взаимно се уравновесяват. При цялото капиталистическо производство въобще само по един много заплетен и приблизителен начин, като никога установима средна величина на вечни колебания, общият закон се налага като господстваща тенденция.“ (III. 140)

Този аргумент не е нов в марксистката литература. Преди няколко години в сродна ситуация той беше изтъкнат от Conrad Schmidt с голяма настойчивост и може би с още по-голяма принципна яснота, отколкото сега от самия Marx. При своя опит да реши загадката за средната норма на печалбата и Schmidt, макар и с друга междинна мотивировка, различна от тази на Marx, беше стигнал до резултата, че отделните стоки не могат да се разменят помежду си в съотношение на привързания към тях труд. И той трябваше да си постави въпроса дали и как с оглед на това все още може да се говори за валидност на марксисткия закон за стойността, и той подкрепи своето утвърдително становище именно с изтъкнатия сега аргумент.³

Аз го смятам за напълно несъстоятелен. Изказах това навремето спрямо Conrad Schmidt с една обосновка, в която и днес, и спрямо самия Marx, нямам повод да променя нито дума. Затова мога да се задоволя просто да я повторя дословно. Спрямо Schmidt попитах колко много или колко малко след онова фактическо признание остава още от прочутия закон за стойността, и след това продължих:

„Че обаче не остава много, се илюстрира най-добре тъкмо от усилията, които авторът насочва към доказването, че законът за стойността въпреки всичко остава в сила. След като именно е признал, че действителната цена на стоките се отклонява от тяхната стойност, той отбелязва, че това отклонение все пак се отнася само до онези цени, които постигат отделните стоки; че то, напротив, изчезва, щом разгледаме сумата на всички отделни стоки, годишния национален продукт. Сумата на цените, която се плаща за целия национален продукт, взет заедно, наистина напълно съвпада с действително кристализиралата в него сума на стойността.“ (Böhm-Bawerk, S. 51)

Не зная дали ще ми се удаде да илюстрирам подобаващо обхвата на това твърдение. Ще опитам поне да направя един намек за това.

„Каква изобщо е задачата на 'закона за стойността'? Та нищо друго, освен да изясни наблюдаваното в действителността разменно отношение на благата. Искаме да знаем защо в размяната например един сюртук струва точно толкова, колкото 20 лакти платно, защо 10 фунта чай струват толкова, колкото 1/2 тон желязо и т.н. Така и самият Marx е схванал обяснителната задача на закона за стойността. За разменно отношение очевидно може да става дума само между различни отделни стоки помежду им. Но щом човек вземе предвид всички стоки заедно и сумира техните цени, той по необходимост и преднамерено абстрахира от съществуващото във вътрешността на тази съвкупност отношение. Относителните разлики в цените във вътрешността се компенсират именно в сумата. С колкото например чаят струва повече спрямо желязото, с толкова желязото струва по-малко спрямо чая, и vice versa. Във всеки случай не е отговор на нашия въпрос, ако се осведомяваме за разменното отношение на благата в народното стопанство, а ни отговарят със сумата на цените, която всички заедно постигат; точно толкова малко, колкото ако се осведомяваме с колко минути или секунди победителят в едно надбягване е изминал пистата по-малко от своите съперници, а ни отговарят: всички съперници, взети заедно, са им били нужни 25 минути и 13 секунди“ (Böhm-Bawerk).

„Сега работата стои по следния начин. На въпроса на проблема за стойността марксистите най-напред отговарят със своя закон за стойността, че стоките се разменят в съотношение на въплътеното в тях работно време; след това отзовават – прикрито или неприкрито – този отговор за областта на размяната на отделни стоки, тоест тъкмо за онази област, в която въпросът въобще има смисъл, и го задържат в пълна чистота само още за целия национален продукт, взет заедно, тоест за една област, в която онзи въпрос като безпредметен изобщо не може да бъде поставен. Като отговор на същинския въпрос на проблема за стойността по такъв начин 'законът за стойността' по собствено признание бива опроверган от фактите, а в единственото приложение, в което не бива опроверган, той вече не е отговор на въпроса, който същински изисква решение, а би могъл в най-добрия случай да бъде отговор на някакъв друг въпрос“ (Böhm-Bawerk).

„Но той не е дори отговор на друг въпрос, а изобщо не е никакъв отговор, той е една проста тавтология. Защото, както знае всеки народостопанец, ако се погледне през забулващите форми на паричното обращение, стоките в крайна сметка отново се разменят срещу стоки. Всяка встъпваща в размяна стока е едновременно стока, но също и цената на своята насрещна престация. Сумата на стоките следователно е идентична със сумата на платените за тях цени. Или: цената за целия национален продукт, взет заедно, не е нищо друго освен – самият национален продукт. При тези обстоятелства е наистина съвсем вярно, че сумата на цените, която се плаща за целия национален продукт заедно, напълно съвпада с кристализиралата в последния сума на стойността или на труда. Само че този тавтологичен изказ не означава нито някакъв прираст на действително познание, нито може в частност да служи като проба за насоката на предполагаемия закон, че благата се разменят според съотношението на въплътения в тях труд. Защото по този път също толкова добре – или по-скоро също толкова зле – би могъл да се верифицира и всеки друг произволен 'закон', например 'законът', че благата се разменят според мярата на своето специфично тегло! Защото, дори ако наистина един фунт злато като 'отделна стока' се разменя не срещу един фунт желязо, а срещу 40 000 фунта желязо, то все пак сумата на цените, която се плаща за един фунт злато и 40 000 фунта желязо, взети заедно, е нито повече, нито по-малко от 40 000 фунта желязо и 1 фунт злато. Следователно общото тегло на сумата на цените – 40 001 фунта – съответства съвсем точно на въплътеното в сумата на стоките общо тегло от също 40 001 фунта, и следователно теглото е истинската мяра, по която се регулира разменното отношение на благата?!“ (Böhm-Bawerk)

Днес, когато обръщам тази присъда срещу самия Marx, нямам нищо да отстъпя от нея, нито пък да ѝ прибавя нещо, освен може би това, че при изтъкването на разглеждания тук аргумент Marx си навлича вина за известно допълнително недоглеждане, каквото Schmidt навремето не беше допуснал. А именно, в току-що цитираното място на с. 140 от третия том Marx се стреми чрез една обща сентенция, която има за предмет начина на действие на този закон, да създаде разположение в полза на идеята, че на неговия закон за стойността все пак би могло да се припише известно реално господство, дори ако отделните случаи не му се подчиняват. След като е говорил за това, че „отклоненията от стойността, които се съдържат в производствените цени, взаимно се унищожават", той прибавя именно бележката, че при цялото капиталистическо производство общият закон „изобщо винаги се налага само по един твърде заплетен и приблизителен начин, като подлежаща на установяване средна величина на вечни колебания, като господстваща тенденция".

Тук Marx смесва две твърде различни неща: средна величина на колебания и средна величина между трайно и принципно неравни големини. В това той наистина има пълно право, че не един общ закон се налага само по такъв начин, че средната величина, произтичаща от постоянните колебания, отговаря на изречената от закона норма. Всеки народостопанец познава такива закони, като например закона, че цените се изравняват с производствените разходи, че размерът на работната заплата в различни отрасли на заетостта, размерът на капиталовата печалба в различни производствени браншове, ако се абстрахираме от особени основания за неравенство, клони към установяване на едно и също равнище; и всеки народостопанец е склонен да признае тези закони като „закони", макар че може би нито един-единствен случай не им съответства с най-щателна точност. И затова в указването на такъв, проявяващ се само в средно и в общо начин на действие, се крие силно завладяващ момент. Но случаят, в чиято полза Marx използва това завладяващо указание, е от съвсем друг вид. В случая с производствените цени, които се отклоняват от „стойностите", не става дума за колебания, а за необходими и трайни разминавания. От две стоки A и B, които въплъщават еднакво количество труд, но са произведени с капитали с неравен органичен състав, не всяка колебае около една и съща средна величина, например около средната от 50 фл., а всяка трайно заема различно ценово равнище, например стоката A, при която е съдействал малко постоянен капитал, изискващ олихвяване, заема равнището от 40 фл., а стоката B, която има да олихвява много постоянен капитал, заема равнището от 60 фл., при запазване на колебанията около тези разминаващи се равнища. Ако имахме работа само с колебания около едно и също равнище, тъй че например ту стоката A да стои на 48 фл., а стоката B на 52 фл., ту обратно стоката A на 52, а стоката B само на 48 фл., тогава наистина би могло да се каже, че средно двете стоки стоят еднакво високо в цената, и в това положение, ако то можеше да се наблюдава общо, въпреки колебанията би могло да се види една верификация на „закона", че стоки, в които е въплътено еднакво количество труд, се разменят една срещу друга при равни условия.

Но ако от две стоки, които въплъщават еднакво количество труд, едната трайно и редовно удържа цена от 40, а другата също тъй трайно и редовно цена от 60 фл., тогава математикът наистина може и между тези неравни големини да изведе средна величина от 50 фл. Но такава средна величина има съвсем друго, или по-точно казано, тя няма за нашия закон никакво значение. Та математическа средна величина винаги може да се изведе и между най-неравните големини, и щом веднъж е изведена, противоположните отклонения от нея по големина винаги „взаимно се унищожават": с колкото едната големина надвишава средната, точно с толкова другата трябва тогава по необходимост да изостане зад нея! Но очевидно чрез такава игра със „средни величини" и „взаимно унищожаващи се отклонения" фактът, че между стоки с еднакви трудови разходи, но неравен капиталов състав съществуват необходими и трайни ценови разлики, толкова малко може да се претълкува от опровержение в потвърждение на претендирания закон за стойността, колкото малко някой би имал склонност и право с това да докаже положението, че всички животински родове, еднодневките и слоновете включително, притежават еднаква продължителност на живот. Защото наистина слоновете живеят средно 100 години, еднодневките само един-единствен ден. Но между тези големини може да се изведе обща средна от 50 години; с колкото слоновете живеят по-дълго, с толкова еднодневките живеят по-кратко; отклоненията от средната „взаимно се унищожават", и тъй в общо и в средно все пак побеждава законът, че всички животински родове имат еднаква продължителност на живот! –

Да продължим нататък.

ВТОРИ АРГУМЕНТ

На различни места в третия том Marx претендира за закона за стойността, че той „господства над движението на цените", и вижда като доказателство за това господство факта, че там, където пада необходимото за производството на стоките работно време, падат и цените, а където то се покачва, се покачват и цените, при иначе еднакви обстоятелства.⁴

И това заключение почива на едно мисловно недоглеждане, което е тъй очебийно, че трябва да учуди как е могло да убегне на самия Marx. А именно, че при иначе еднакви обстоятелства с големината на трудовия разход цените се покачват и падат, очевидно доказва не повече и не по-малко от това, че трудът е едно от определящите основания на цените. То следователно доказва един факт, по който целият свят е единодушен, който не е особено мнение на Marx, а съвсем по същия начин се признава и преподава от класиците и „вулгарните икономисти". Marx обаче със своя закон за стойността беше твърдял много повече: той беше твърдял, че трудовият разход е единственото обстоятелство, което регулира разменните съотношения на стоките (ако се абстрахираме от случайните моментни колебания на предлагането и търсенето). Че този закон господства над движението на цените, очевидно би могло да се каже едва тогава, когато едно (трайно) изменение на цените не би могло да бъде предизвикано или опосредствано от никаква друга причина освен от промяна в големината на работното време. Но това Marx изобщо не твърди и не може да го твърди; защото от последователността на собственото му учение следва, че ценово изменение трябва да настъпи например и тогава, когато трудовият разход остава непроменен, но вследствие на съкращаване на производствения процес и тям подобни органичният състав на капитала се изменя. Така че спрямо привлечения от Marx тезис без затруднение може да се постави като напълно равноправен другият тезис: че цените се покачват и падат там, където при иначе еднакви обстоятелства продължителността на капиталовата инвестиция се покачва и пада. Но доколкото очевидно с последния тезис не може да се докаже или верифицира, че продължителността на капиталовата инвестиция е единственото обстоятелство, господстващо над разменните съотношения, точно толкова малко може и обратно в обстоятелството, че измененията в големината на трудовия разход изобщо оставят следи в движението на цените, да се види едно потвърждение на претендирания закон, че трудът сам господства над разменните съотношения.

ТРЕТИ АРГУМЕНТ

Този аргумент не е развит от Marx с изрична яснота, но затова пък материалът за него е вплетен в онези изложения, които имат за предмет разяснението на „същинския труден въпрос", „как протича изравняването на нормата на печалбата до обща норма на печалбата" (III. 153 сл.)

Ядрото на аргумента може най-кратко да се извлече по следния начин. Marx твърди – и трябва да твърди –, че „нормите на печалбата първоначално са твърде различни" (III. 136) и че тяхното изравняване до обща норма на печалбата едва „е резултат и не може да бъде изходна точка" (III. 153). Тази теза включва по-нататък претенцията, че съществуват някакви „първоначални" състояния, в които водещото до изравняване на нормите на печалбата „превръщане на стойностите в производствени цени" още не се е осъществило и които следователно още стоят под пълното и буквално господство на закона за стойността. Така че за него се претендира една определена, напълно нему подвластна област на валидност.

Да разгледаме по-точно кои трябва да бъдат тези области и какви доказателства привежда Marx за това, че в тях разменните съотношения действително се нормират само от въплътения в стоките труд.

Изравняването на нормите на печалбата според Marx е обвързано с две предпоставки: първо, че изобщо вече господства капиталистически начин на производство (III. 154), и второ, че конкуренцията проявява действено своята изравняваща дейност (III. 136, 151, 159, 175/76). Затова логично ще трябва да търсим „първоначалните състояния" с чист режим на закона за стойността там, където липсва или едната, или другата от двете предпоставки (или, разбира се, и двете едновременно).

По първия случай самият Marx се е изказал обстойно. Той прави протичащите процеси в едно обществено състояние, в което още не се произвежда капиталистически, а „където на работника принадлежат средствата за производство", предмет на едно подробно описание, което показва, че цените на стоките в този стадий действително се господстват изключително от техните стойности. За да направя възможна за читателя една безпристрастна преценка за това каква претенция за доказателствена сила е присъща на това описание, трябва да го изложа в целия му дословен текст.

„Punctum saliens обикновено ще изпъкне, ако схванем нещата така: Да допуснем, че самите работници са в притежание на съответните си средства за производство и разменят стоките си помежду си. Тези стоки тогава не биха били продукти на капитала. Според техническата природа на техния труд стойността на прилаганите в различните трудови отрасли средства на труда и предмети на труда би била различна; също така, независимо от нееднаквата стойност на прилаганите средства за производство, за дадена маса труд би се изисквала различна маса от тях, в зависимост от това дали определена стока може да бъде завършена за един час, а друга едва за един ден и т.н. Да допуснем по-нататък, че тези работници средно работят еднакво дълго време, като се включат изравняванията, които произтичат от различната интензивност и т.н. на труда. Двама работници тогава биха имали и двамата в стоките, които образуват продукта на дневния им труд, първо, възстановени своите разходи, цените на издръжката на изразходваните средства за производство. Те биха били различни според техническата природа на техните трудови отрасли. Двамата биха създали, второ, еднакво количество нова стойност, а именно прибавения към средствата за производство работен ден. Това би включвало тяхната работна заплата плюс принадената стойност, принадения труд над техните необходими потребности, чийто резултат обаче би принадлежал на самите тях. Ако се изразим капиталистически, то двамата получават една и съща работна заплата плюс една и съща печалба, но също и стойността, изразена например в продукта на десетчасов работен ден. Но първо, стойностите на техните стоки биха били различни. В стоката I например би се съдържала по-голяма част от стойността за изразходваните средства за производство, отколкото в стоката II. Нормите на печалбата също биха били твърде различни за I и II, ако тук наречем норма на печалбата отношението на принадената стойност към общата стойност на авансираните средства за производство. Жизнените средства, които I и II ежедневно потребяват по време на производството и които заместват работната заплата, ще образуват тук онази част от авансираните средства за производство, която иначе наричаме променлив капитал. Но принадените стойности биха били за еднакво работно време едни и същи за I и II, или още по-точно: тъй като I и II получават всеки стойността на продукта на един работен ден, те получават, след приспадане на стойността на авансираните „постоянни" елементи, еднакви стойности, от които една част може да се разглежда като заместване на потребените в производството жизнени средства, а другата – като надхвърляща ги излишна принадена стойност. Ако I има повече разходи, то те са възстановени чрез по-голямата стойностна част от неговата стока, която замества тази „постоянна" част, и затова той трябва отново да превърне и по-голяма част от общата стойност на своя продукт в веществените елементи на тази постоянна част, докато II, ако прибира по-малко за нея, има за това и толкова по-малко за обратно превръщане. Различието на нормите на печалбата би било при това допускане следователно безразлично обстоятелство, точно както днес за наемния работник е безразлично обстоятелство в каква норма на печалбата се изразява изтръгнатото от него количество принадена стойност, и точно както в международната търговия различието на нормите на печалбата при различните нации е безразлично обстоятелство за техния стоков обмен." (III. 154 сл.)

И сега Marx преминава изведнъж от хипотетичния начин на изразяване на „допускането" с неговите „да бъдат" и „биха били" към съвсем положителни заключения. „Разменът на стоки по техните стойности или приблизително по техните стойности изисква следователно много по-ниско стъпало, отколкото разменът по производствени цени ..." .. и „следователно е напълно правилно стойностите на стоките да се разглеждат не само теоретично, но и исторически като prius на производствените цени. Това важи за състояния, при които на работника принадлежат средствата за производство, и това състояние се среща както в стария, така и в съвременния свят, при самостоятелно работещия земевладеещ селянин и при занаятчията" (III. 155, 156).

Какво да мислим за тези разсъждения?

Преди всичко моля читателя да се убеди и да установи, че частта, издържана в тона на „допускането", наистина съдържа едно много последователно издържано описание на това как би трябвало да изглежда разменният оборот в онези примитивни обществени състояния, ако всичко протичаше според марксовия закон на стойността, но че в нея не се съдържа и сянка от доказателство или дори опит за доказателство, че при дадените предпоставки всичко непременно трябва да става така. Marx разказва, „допуска", твърди, но не доказва нито с една дума. Затова е смел, за да не кажем наивен скок, когато въз основа на това Marx, сякаш е извършил успешно действителен ход на доказване, провъзгласява като решен резултат, че „следователно" е напълно правилно стойностите да се разглеждат и исторически като prius на производствените цени. В действителност не може да става дума, че Marx със своето „допускане" е доказал историческото съществуване на такова състояние; той просто го е постулирал като хипотеза, изхождайки от своята теория, относно чиято достоверност, разбира се, трябва да ни е свободно да си съставим обосновано мнение.

В действителност срещу нейната достоверност съществуват най-сериозни вътрешни и външни възражения. Тя е вътрешно неправдоподобна, и доколкото тук изобщо може да става дума за проверка чрез опита, и тази проверка говори против нея.

Тя е вътрешно напълно неправдоподобна. Тя именно би изисквала за производителите времето, в което получават възнаграждение за дейността си, да е нещо напълно безразлично – а това е икономически и психологически невъзможно. Нека си го изясним, като оформим цифрово използвания от самия Marx пример. Marx сравнява двама работници I и II. Работникът I представлява производствен отрасъл, който технически се нуждае от относително многобройни и ценни подготвителни средства за производство, суровини, инструменти, спомагателни материали. Да приемем, за да оформим примера цифрово, че изработването на подготвителните средства за производство изисква пет работни години, докато тяхната преработка в готови продукти се извършва в шеста работна година. Да приемем по-нататък, което със сигурност не противоречи на духа на марксовата хипотеза, която нали иска да опише едно доста примитивно, първоначално състояние, че работникът I сам извършва двата вида работа, както изработването на подготвителните средства за производство, така и тяхната преработка в готови продукти. При тези обстоятелства той очевидно ще получи от продажбата на готовия продукт, която не може да стане по-рано от края на шестата работна година, възнаграждението и за подготвителния труд от първите години, или с други думи, той ще трябва да чака за възнаграждението за труда от първата година пет години, за този от втората година четири години, за този от третата година три години и т.н., или той средно за всичките шест работни години ще трябва да чака за възнаграждението приблизително три години след извършения труд. Работникът II, напротив, който представлява производствен отрасъл, нуждаещ се от относително малко подготвителни средства за производство, ще завърши може би всички подготвителни и завършващи работи в цикъл от само един месец и затова ще получи почти непосредствено след извършването на своя труд и възнаграждението за него от прихода от своя продукт.

Хипотезата на Marx сега допуска, че цените на стоковите видове I и II се установяват точно в съотношение на изразходваните количества труд, че следователно продуктът на шест годишни труда във вида I се продава точно толкова скъпо, колкото и сумата на продуктите на шест годишни труда във вида II. От това следва по-нататък, че във вида I работникът за всяка работна година се задоволява със забавеното средно с три години плащане на същата сума, която работникът във вида II получава без всякакво забавяне; че следователно времевото забавяне на получаването на заплата е обстоятелство, което в марксовата хипотеза изобщо не играе никаква роля и в частност не е в състояние да упражни какъвто и да е влияние върху конкуренцията, върху по-силното или по-слабото запълване на различните производствени отрасли с оглед на това дали те поради дължината на своя производствен период налагат по-кратко или по-дълго време на чакане.

Дали това е правдоподобно, предоставям на читателя да прецени. Иначе Marx съвсем правилно признава, че особени съпътстващи обстоятелства, присъщи на труда в някой производствен отрасъл – особена интензивност, напрежение, неприятност на даден труд – си извоюват чрез играта на конкуренцията компенсация във височината на работната заплата. Не би ли трябвало и многогодишното отлагане на трудовото възнаграждение да бъде обстоятелство, нуждаещо се от компенсация? И по-нататък: да приемем, че действително всички производители биха искали да чакат три години за своята заплата също толкова охотно, колкото и изобщо да не чакат – могат ли пък всички да чакат? Marx наистина предпоставя, че „работниците са в притежание на съответните си средства за производство", но той не предпоставя и навярно не бива да предпоставя, че всеки от тях е в притежание на толкова средства за производство, колкото са необходими за упражняването на онзи производствен отрасъл, който по технически причини изисква разпореждане с най-голямата сума средства за производство. Затова различните производствени отрасли съвсем не са еднакво достъпни за всички производители. Напротив, онези отрасли, които изискват най-малкия аванс от средства за производство, са най-общо достъпни, отраслите с по-силно изискване за капитал са достъпни за все по-малко малцинство. Не би ли трябвало това да окаже никакво влияние върху това, че предлагането в последните отрасли претърпява известно ограничение, чрез което в крайна сметка цената на техните продукти се повишава над съответното равнище на онези отрасли, които се водят без одиозното съпътстващо условие на чакането и са достъпни за много по-широк кръг конкуренти?

Че тук е намесена известна неправдоподобност, е почувствал и самият Marx. Той най-напред също регистрира, макар и в друга форма, че измерването на цените единствено в съотношение спрямо количеството труд води в друга посока до несъразмерност. Той регистрира това в – впрочем също така уместната – форма, че „принадената стойност", която работниците от двата производствени отрасъла постигат над своята потребност от издръжка, изчислена върху авансираните средства за производство, представлява нееднакви норми на печалбата. Естествено се натрапва въпросът защо това неравенство не би трябвало да бъде изгладено чрез конкуренцията също както в „капиталистическото" общество? Marx чувства принудата да даде отговор на това, и това е също единствената примес, която наред с голите твърдения носи характера на опит за обосновка. Какво отговаря той сега? Същественото било, че двамата работници за еднакво работно време получават еднаквите принадени стойности, или още по-точно обозначено: че те за еднакво работно време „след приспадане на стойността на авансираните постоянни елементи получават еднакви стойности", и при тази предпоставка различието на нормите на печалбата било за тях „безразлично обстоятелство, точно както днес за наемния работник е безразлично обстоятелство в каква норма на печалбата се изразява изтръгнатото от него количество принадена стойност".

Сполучливо ли е това сравнение? Ако нещо не получавам, то наистина може да ми бъде напълно безразлично дали онова, което не получавам, изчислено върху капитала на трето лице, съставлява висок или нисък процент. Но ако принципно получавам нещо, както работникът в некапиталистическата хипотеза трябва да получава принадената стойност като печалба, то за мен съвсем не е безразлично по какъв мащаб трябва да бъде измервана и разпределяна тази печалба. Може най-много да бъде открит въпрос дали тази печалба трябва да бъде измервана и разпределяна само според мярата на извършения труд, или също и според мярата на авансираните средства за производство: но просто „безразлично" това за участниците със сигурност не е, и затова, ако се твърди донякъде неправдоподобният факт, че нееднакви норми на печалбата могат трайно да съществуват една до друга, без да бъдат изгладени чрез конкуренцията, то това със сигурност не може да бъде мотивирано с това, че височината на нормите на печалбата била нещо съвсем безразлично за интересите на участниците.

Но третирани ли са работниците в хипотезата на Marx наистина равно дори само като работници? Те получават за равно работно време равни стойности и принадена стойност като заплата, но ги получават по различно време: единият – веднага след извършената работа, другият трябва с години да чака възнаграждението. Това действително равно третиране ли е, или по-скоро този процес не включва ли неравенство в едно странично обстоятелство на заплащането, обстоятелство, което не може да е безразлично за работниците, а напротив – към което, както показва опитът, и то с пълно право, те са твърде чувствителни? На кой работник днес би било безразлично дали ще получи седмичната си надница в събота вечер, или пък една година по-късно, или три години по-късно? И такива чувствителни неравенства не би трябвало да бъдат изглаждани от конкуренцията? Това е неправдоподобност, за която Marx ни остана длъжник с обяснението.

Неговата хипотеза обаче е не само вътрешно неправдоподобна, но и в противоречие с фактите на опита. Наистина за предполагания случай в неговата пълна типична чистота ние, разбира се, изобщо нямаме непосредствен опит, тъй като състояние, в което наемен труд изобщо не се среща и всеки производител е независим собственик на своите средства за производство, никъде вече не може да бъде наблюдавано в пълната му чистота. Но все пак и „в съвременния свят“ се намират състояния и отношения, които поне приблизително съответстват на хипотезата на Marx. Те се намират, както самият Marx изтъква (III. 156), „при самостоятелно работещия земеделец-собственик и при занаятчията“. Според хипотезата на Marx би трябвало сега да може да се наблюдава, че големината на дохода на тези лица е напълно независима от големината на капитала, който те прилагат в своето производство. Всеки от тях би трябвало да получава една и съща сума работна заплата и принадена стойност, безразлично дали капиталът, който представляват техните средства за производство, възлиза на 10 fl. или на 10 000 fl. Но смятам, че няма да срещна съмнение у нито един читател, ако твърдя, че в описаните среди наистина рядко съществува толкова точно счетоводство, че да може да се установят отношенията с цифрова точност, но че преобладаващото впечатление със сигурност няма да потвърди хипотезата на Marx, а напротив – ще клони към това, че в общи линии при онези стопански отрасли и лица, които работят с подкрепата на значителен капитал, се намира и по-обилен доход, отколкото при онези, които разполагат с нищо друго освен с ръцете на производителя.

Тази неблагоприятна за хипотезата на Marx проверка на фактите получава най-сетне немалко косвено потвърждение от това, че и във втория случай, в който според теорията на Marx би трябвало да може да се наблюдава чисто господство на закона на стойността и който е много по-достъпен за пряка фактическа проверка, в действителност не може да се открие никаква следа от претендирания от Marx ход на явленията.

А именно Marx учи, както знаем, че и в едно напълно развито стопанство изравняването на първоначално различните норми на печалбата става едва чрез въздействието на конкуренцията. „Ако стоките се продават по техните стойности“ – пише той на най-обстойното от съответните места⁵ –, „то възникват, както бе изложено, твърде различни норми на печалбата в различните производствени сфери, в зависимост от различния органичен състав на вложените в тях капиталови маси. Но капиталът се изтегля от сфера с ниска норма на печалбата и се устремява към другата, която дава по-висока печалба. Чрез това постоянно изселване и заселване, с една дума – чрез своето разпределение между различните сфери, според това дали там нормата на печалбата спада, а тук се покачва, той предизвиква такова отношение на предлагането към търсенето, че средната печалба в различните производствени сфери става една и съща.“

По логичен начин би трябвало сега да очакваме, че навсякъде там, където този вид конкуренция на капиталите не е станала или поне още не е станала напълно действена, ще се срещне и претендираното от Marx първоначално формиране на цените и печалбата в неговата пълна чистота или поне приблизително. С други думи, би трябвало да се покажат фактически следи от това, че преди нивелирането на нормите на печалбата производствените отрасли със сравнително най-голям постоянен капитал са отнасяли и отнасят най-малката, а отраслите с най-малък постоянен капитал – най-голямата норма на печалбата. Такива следи в действителност никъде не могат да се намерят, нито в историческото минало, нито в настоящето. Това бе наскоро така убедително изложено от един иначе във висока степен предразположен към Marx учен, че не мога да сторя нищо по-добро, освен просто да цитирам думите на Werner Sombart.

„Никога и в никой случай развитието не е протичало по посочения начин, нито протича така, което все пак вероятно би трябвало да е налице поне при всеки новопоявяващ се отрасъл. Ако онова схващане беше правилно, то би трябвало да си представяме историческото настъпване на капитализма очевидно така, че той най-напред е окупирал сферата с преобладаващ жив труд, тоест с под средния състав на капитала (малко c, голямо v), и после бавно е преминавал в други сфери в степента, в която чрез прекомерното нарастване на производството в онези първи сфери цените са спаднали. В сфера с надмощие на средствата за производство спрямо живия труд той, при зависимост от индивидуално произведената принадена стойност, по природа в началото би реализирал толкова нищожна печалба, че нищо не би го изкушило да преминава в онази сфера. Но капиталистическото производство исторически започва да се развива отчасти именно и в производствени отрасли от последния вид: рудодобив и пр. Капиталът не би имал повод да преминава от сферата на обращението, в която се чувстваше много добре, в производствената сфера без перспектива за „обичайна за страната печалба“, която – това все пак трябва да се има предвид – преди всяко капиталистическо производство съществуваше в търговската печалба. Но погрешността на онова допускане може да се докаже и от другата страна: Ако в сфери с преобладаващ жив труд в началата на капиталистическото производство се правеха извънредно високи печалби, то това би предполагало, че капиталът изведнъж е наел съответния, дотогава самостоятелен кръг производители като наемни работници, тоест, да речем, на половината от ставката на заработка, която преди това са получавали, и е прибрал изцяло в джоба си разликата при отначало съответстващи на стойностите цени на стоките. Което освен това би било напълно нереалистична представа: капиталистическото производство започна с декласирани съществувания в отчасти съвсем новосъздадени производствени отрасли и сигурно при определянето на цените веднага изхождаше от капиталовия разход“ (Werner Sombart).

„Но както допускането за емпирично прикрепване на нормата на печалбата към нормата на принадената стойност е исторически, тоест за началата на капитализма, погрешно, така, и още повече, то е погрешно за състоянията на развит капиталистически начин на производство. Дали днес се открива предприятие с колкото и да е висок или колкото и да е нисък състав на капитала: определянето на цените на неговите продукти и изчисляването (и реализирането) на печалбата стават изключително въз основа на капиталовия разход.“

„Ако по всяко време, по-рано както и сега, непрестанно фактически капитали преминават от една производствена сфера в друга, то това има главната си причина със сигурност в неравенството на нормите на печалбата. Но това неравенство произтича съвсем сигурно не от органичния състав на капиталите, а от някакви причини на конкуренцията. Производствените отрасли, които и днес най-скоро процъфтяват, са отчасти именно такива с много висок състав на капитала, като рудници, химически фабрики, пивоварни, парни мелници и пр. Това ли са области, от които капитали са се изтеглили, изселили са се, докато производството съответно е било ограничено и цените са се покачили?“⁶

Тези изложения биха предложили материал за някои насочени срещу теорията на Marx приложения. Засега извличам от тях едно-единствено, което има непосредствено отношение към аргумента, при който тъкмо спира нашето изследване: законът на стойността, който, по общо признание, в подчиненото на пълната конкуренция народно стопанство трябва да отстъпи претендираното си господство на производствените цени, никога не е упражнявал и не е могъл да упражнява реално господство и в първоначалните състояния.

Така видяхме да се провалят последователно три претенции, които твърдяха съществуването на известни запазени владения на господство, в които законът на стойността трябва да достига до непосредствена валидност: прилагането на закона на стойността спрямо сумата на всички стоки и цени на стоките вместо спрямо техните индивидуални разменни отношения (първи аргумент) изобщо се оказа понятийна безсмислица; движението на цените (втори аргумент) фактически не се подчинява на претендирания закон на стойността, и също толкова малко той упражнява реално господство в „първоначалните“ състояния (трети аргумент). Сега остава само още една възможност: дали законът на стойността, който никъде не се проявява в реална, непосредствена валидност, не упражнява може би поне косвено господство, един вид върховна власт?

Marx не пропуска да твърди и това. То е материята на четвъртия аргумент, към чието разглеждане трябва сега да се обърнем.

ЧЕТВЪРТИ АРГУМЕНТ

Този аргумент е загатван от Marx често лозунгово, но, доколкото виждам, само на едно-единствено място е изяснен по-точно. По същество той се свежда до това, че господстващите над действителното формиране на цените „производствени цени“ от своя страна отново стоят под влиянието на закона на стойността и че следователно той посредством производствените цени господства над фактическите разменни отношения. Стойностите „стоят зад производствените цени“ и „ги определят в последна инстанция“ (III. 188); производствените цени са, както Marx често се изразява, само „превърнати стойности“ или „превърнати форми на стойността“ (III. 142, 147, 152 и по-нататък). Видът и мярата на влиянието, което законът на стойността оказва върху производствените цени, намират обаче своето точно изяснение в едно място на с. 158 и 159. „Средната печалба, която определя начина на производство, трябва винаги да е приблизително равна на онова количество принадена стойност, което се пада на даден капитал като аликвотна част от обществения съвкупен капитал. Тъй като сега съвкупната стойност на стоките регулира съвкупната принадена стойност, а тя – висотата на средната печалба и оттам на общата норма на печалбата – като общ закон или като господстващо над колебанията, то законът на стойността регулира производствените цени.“

Да проследим тази мисловна верига изпитателно стъпка по стъпка. Средната печалба, казва Marx в началото, определя производствените цени. Това е в смисъла на учението на Marx правилно, но не пълно. Да направим отношението напълно ясно.

Производствената цена на една стока се състои най-напред от „цената на разходите“ на средствата за производство за предприемача и от неговата средна печалба от вложения капитал. Цената на разходите на средствата за производство от своя страна се състои отново от два компонента: от разхода за променлив капитал, тоест от непосредствено платените заплати, и от разхода за изразходвания или износения постоянен капитал – суровини, машини и подобни. Както Marx по-нататък съвсем правилно изяснява на с. 138 и сл., 144 и 186, в едно общество, в което стойностите вече са се превърнали в производствени цени, и набавната цена или цената на разходите на тези веществени средства за производство не съответства на тяхната стойност, а на сумата от разходите, които производителите на тези средства за производство от своя страна са направили за заплати и веществени помощни средства, плюс средната печалба от тези разходи. Ако се продължи нататък този анализ, се стига, съвсем както при natural price на Adam Smith, с който Marx изрично отъждествява и своята производствена цена (III. 178), накрая до разлагането на производствената цена на два компонента или детерминанти: на сумата от всички платени по време на различните производствени стадии заплати, които заедно представляват същинската цена на разходите на стоката⁷, и на сумата от всички изчислени от тези разходи за заплати pro rata temporis, и то изчислени по средната норма на печалбата, печалби.

Тъй че средната печалба, която се натрупва при производството на една стока, действително е едно определящо основание на производствената цена на съответната стока. За второто определящо основание, платената сума на заплатите, Marx на това място не говори по-нататък. Но тъй като той, както бе споменато, на едно друго място съвсем общо говори за това, че „стойностите стоят зад производствените цени“ и че „законът на стойността ги определя в последна инстанция“, ние трябва, за да не оставим празнина, да включим и този втори фактор в нашето изследване и съответно да видим дали и в каква степен за него може да се твърди, че се определя от закона на стойността.

Очевидно сумата на изплатените работни заплати е произведение от количеството вложен труд, умножено по равнището на работната заплата. Тъй като според закона на стойността разменните съотношения трябва да се определят изключително от количеството вложен труд, а Marx многократно и с най-голяма настойчивост отрича на равнището на работната заплата каквото и да било влияние върху стойността на стоките,⁸ също толкова очевидно е, че от двата компонента на фактора „разход за работна заплата“ само единият – количеството вложен труд – е в хармония със закона на стойността, докато във втория компонент, равнището на работната заплата, сред определящите основания на производствените цени се вмъква едно чуждо на закона на стойността определящо основание.

За да се отстранят всякакви недоразумения, нека начинът и мярката на действие на този момент бъдат илюстрирани още с един прост числов пример.

Да вземем три стоки A, B и C, които първоначално представят една и съща производствена цена от по 100 марки, но при различен типичен състав на съставните части на разходите. Да приемем по-нататък, че работната заплата за един ден първоначално възлиза на 5 марки, нормата на принадената стойност или степента на експлоатация възлиза на 100 %, така че от общата стойност на стоките от 300 марки 150 марки се падат на работни заплати, а други 150 марки – на принадена стойност; общият капитал (приложен към трите стоки в неравно съотношение) да възлиза на 1500 марки, а средните печалби съответно на 10 %. На това допускане съответства следното таблично представяне:

Таблица 3

Стока	Вложени работни дни	Вложени работни заплати	Приложен капитал	Падаща се средна печалба	Производствена цена
A	10	50	500	50	100
B	6	30	700	70	100
C	14	70	300	30	100
Сума	30	150	1500	150	300

Сега да предположим повишаване на работната заплата от 5 на 6 марки. При иначе непроменени обстоятелства то може според Marx да стане само за сметка на принадената стойност.⁹ Затова от останалия непроменен общ продукт от 300 марки – при намаляване на степента на експлоатация – на работните заплати ще се паднат 180, а на принадената стойност само 120 марки, при което средната норма на печалбата за вложения капитал от 1500 марки спада от 10 на 8 %. Настъпващите вследствие на това размествания в състава на капиталовите съставни части и в производствените цени показва следната таблица.

Таблица 4

Стока	Вложени работни дни	Вложени работни заплати	Приложен капитал	Падаща се средна печалба	Производствена цена
A	10	60	500	40	100
B	6	36	700	56	92
C	14	84	300	24	108
Сума	30	180	1500	120	300

По този начин се вижда, че повишаването на работните заплати при непроменено количество труд е предизвикало чувствително разместване на първоначално еднаквите производствени цени и разменни съотношения. Това разместване отчасти, но очевидно не изцяло, се дължи на едновременната, неизбежна промяна на средната норма на печалбата, засегната от облекчаването на работната заплата. Положително не изцяло, казвам, защото например производствената цена на стоката C, въпреки спадането на съдържащата се в нея сума на печалбата, се е повишила, тъй че тази промяна на цената положително не може да е била предизвикана единствено от промяната на печалбата. Подчертавам това – впрочем самопонятно – обстоятелство само затова, за да поставя извън съмнение, че в равнището на работната заплата имаме работа с едно определящо цената основание, чието действие не се изчерпва с влиянието върху равнището на печалбата, а напротив, упражнява и собствено, пряко влияние, и че следователно действително имахме основание да подложим на самостоятелно разглеждане звеното от определящите цената основания, прескочено от Marx на цитираното по-горе място. Резюмирането на крайните резултати от това разглеждане си запазвам за по-късно. Засега нека следваме, проверявайки стъпка по стъпка, изложението, което Marx дава за начина, по който второто определящо основание на производствените цени, средната печалба, трябва да се регулира от закона на стойността.

стоки;¹⁰ общата стойност на стоките определя съдържащата се в тях обща принадена стойност; тази, разпределена върху обществения общ капитал, регулира средната норма на печалбата; тази пък, приложена към капитала, зает при производството на една отделна стока, дава конкретната средна печалба, която най-сетне влиза като елемент в производствената цена на съответната стока. По този начин стоящият в началото на тази верига фактор, „законът на стойността“, „регулира“ заключителното звено, производствените цени.

Нека съпроводим тази логическа верига с нашите бележки.

Най-напред прави впечатление и трябва да се установи, че Marx изобщо не твърди наличието на връзка между влизащата в производствената цена на стоките средна печалба и стойността, въплътена въз основа на закона на стойността в определени отделни стоки. Напротив, на многобройни места той настойчиво подчертава, че количеството принадена стойност, което влиза в производствената цена на една стока, е независимо, дори принципно различно от „действително произведената в особената производствена сфера принадена стойност“ (III. 146; подобно III. 144 и често). Затова той изобщо не свързва приписваното на закона на стойността влияние с характерната функция на закона на стойността, по силата на която той нормира разменните съотношения на отделните стоки, а единствено с една предполагаема друга функция, за чийто крайно проблематичен характер вече по-рано си изградихме мнение: а именно с определянето на общата стойност на всички стоки, взети заедно. В това приложение, както се убедихме, законът на стойността е просто лишен от съдържание. Когато, както все пак прави и Marx, понятието и законът на стойността се отнасят към разменните съотношения на благата,¹¹ няма смисъл понятието и законът да се прилагат към едно цяло, което като такова никога не може да влезе в онези съотношения: за нестигащата до осъществяване размяна на това цяло естествено няма нито мярка, нито определящо основание, и затова не може да има и съдържание за един „закон на стойността“. А щом законът на стойността изобщо няма реално влияние върху един химеричен „общ стойностен сбор на всички стоки, взети заедно“, естествено такова влияние не може и да бъде предадено по-нататък върху други съотношения, и затова цялата многочленна верига, която Marx с външно спретната логика се мъчеше да изплете по-нататък, виси във въздуха.

Но нека напълно се отвлечем от този първи фундаментален недостатък и независимо от него да проверим останалите звена на веригата за тяхната собствена устойчивост. И тъй да приемем, че общата стойност на стоките е действително реална, и то определена от закона на стойността величина: тогава второто звено гласи, че тази обща стойност на стоките регулира общата принадена стойност. Вярно ли е това?

Принадената стойност несъмнено не представлява твърда или неизменна квота от целия национален продукт, а се получава от разликата между „общата стойност“ на националния продукт и сумата на работната заплата, изплащана на работниците. Следователно онази обща стойност при всички случаи не регулира сама по себе си вече величината на общата принадена стойност, а в най-добрия случай е в състояние да даде едно определящо основание за нейната величина, наред с което като второ, чуждо определящо основание встъпва равнището на работната заплата. Но дали пък и то не се подчинява на Марксовия закон на стойността?

В първия том Marx все още беше твърдял това безусловно. „Стойността на работната сила“, пише той на стр. 155, „подобно на тази на всяка друга стока, се определя от необходимото за производството, следователно и за възпроизводството на този специфичен артикул работно време“. И на следващата страница, определяйки по-точно това положение, продължава: „За своето поддържане живият индивид се нуждае от известна сума жизнени средства. Необходимото за производството на работната сила работно време следователно се разлага в необходимото за производството на тези жизнени средства работно време, или стойността на работната сила е стойността на необходимите за поддържането на нейния притежател жизнени средства“. В третия том обаче Marx е принуден да отстъпи значително и от строгостта на това твърдение. А именно на стр. 186 от третия том той с пълно право обръща внимание на възможността и необходимите жизнени средства на работниците да се продават по производствени цени, които се отклоняват от необходимото работно време. В този случай, поучава Marx, и променливата част на капитала (т. е. изплатените работни заплати) може „да се отклони от своята стойност“. С други думи: и работната заплата може (напълно независимо от само временни осцилации) трайно да се отклонява от онова равнище, което би съответствало на въплътеното в необходимите жизнени средства количество труд или на строгото изискване на закона на стойността. Следователно още при определянето на общата принадена стойност участва поне едно чуждо на закона на стойността определящо основание.

Така определеният фактор обща принадена стойност „регулира“ според Marx средната норма на печалбата. Очевидно обаче пак само по такъв начин, че общата принадена стойност дава едното определящо основание, докато като второ, напълно независимо както от него, така и от закона на стойността определящо основание действа величината на съществуващия в обществото капитал. Ако, както в горната таблица, при принадена стойност от 100 % общата принадена стойност е 150 марки, то нормата на печалбата възлиза на 10 %, ако и защото вложеният във всички производствени отрасли общ капитал възлиза на 1500 марки; тя очевидно би възлизала, при съвсем непроменена обща принадена стойност, само на 5 %, ако общият капитал, който участва в нея, се изчислява на 3000 марки, и на цели 20 %, ако общият капитал съставлява само 750 марки. Следователно очевидно отново в оказващата влияние верига влиза едно напълно чуждо на закона на стойността определящо основание.

Средната норма на печалбата, така трябва да заключим по-нататък, регулира величината на конкретната средна печалба, която се натрупва при производството на определена стока. Това отново е вярно само със същото ограничение, както при предишните звена. А именно сумата на средната печалба, която се натрупва при определена стока, е произведение от два фактора: величина на авансирания капитал, умножена по средната норма на печалбата. Величината на авансирания на различните стадии капитал обаче от своя страна се определя от два фактора: а именно от количеството труд, който трябва да бъде заплатен (фактор, който наистина не е в дисхармония с Марксовия закон на стойността), но също и от равнището на дължимата работна заплата, а при този фактор, както току-що се убедихме, влиза в действие един чужд на закона на стойността фактор.

Със следващото звено отново се връщаме към началото. Определената според звено 4 средна печалба трябва да регулира производствената цена на стоката. Това е вярно, със споменатата в началото корекция, че средната печалба е само един определящ цената фактор наред с разхода за работна заплата, в който последен, както нееднократно беше изложено, едно чуждо на Марксовия закон на стойността съопределящо начало оказва влияние.

Нека обобщим. Каква беше темата на доказателството, което Marx се зае да утвърди? Тя гласеше: „Законът на стойността регулира производствените цени“, или, в друга форма на изразяване, „стойностите определят в последна инстанция производствените цени“. Или, ако вмъкнем във формулата съдържанието на стойността и закона на стойността, както го беше определил Marx в първия том, твърдението гласи: производствените цени се господстват „в последна инстанция“ от положението, че количеството труд е единственото обстоятелство, което лежи в основата на разменното съотношение на стоките.

А какво показва проверката на отделните звена на доказателствения ход? Тя показва, че производствената цена най-напред се състои от два компонента. Единият, разходът за работна заплата, е произведение на два фактора, единият от които, количеството труд, е хомогенен със субстанцията на Марксовата стойност, а вторият, размерът на работната заплата, не е. За втория компонент, натрупващата се сума на средната печалба, самият Marx можа да твърди някаква връзка със закона за стойността изобщо само с помощта на насилствено изкълчване на този закон, приписвайки му действие в област, в която изобщо няма разменни отношения. Но дори оставяйки това настрана, при всички случаи факторът „обща стойност на стоките', който Marx иска да изведе още от закона за стойността, трябваше да дели определянето на следващото звено, общата принадена стойност, с фактора „размер на работната заплата', който вече не е хомогенен със закона за стойността; „общата принадена стойност' трябваше да дели с напълно чуждия елемент – масата на общественото капитал – определянето на нормата на средната печалба, а тя най-сетне – с отчасти чуждия елемент разход за работна заплата – определянето на натрупващата се сума на печалбата. Поради това факторът „обща стойност на всички стоки', записан в полза на Марксовия закон за стойността с твърде проблематично основание, въздейства едва след трикратно хомеопатично разреждане на влиянието си и, естествено, също с дял в определянето на средната печалба и по-нататък на производствените цени, който е незначителен в съответствие с това разреждане. Едно трезво описание на фактическото положение би трябвало следователно да гласи така: количеството труд, което според Марксовия закон за стойността трябва изцяло и изключително да господства над разменните отношения на стоките, на дело се оказва един определящ фактор на производствените цени наред с други определящи фактори. То има силно и сравнително непосредствено влияние върху единия компонент на производствените цени, който се състои в разхода за работна заплата, и много по-отдалечено, по-слабо и в по-голямата си част¹² дори проблематично влияние върху втория компонент, средната печалба.

Сега питам: съдържа ли това фактическо положение потвърждение или опровержение на претенцията, че в последна инстанция все пак законът за стойността определя производствените цени? – Мисля, че отговорът не може нито за миг да бъде съмнителен: законът за стойността претендира, че единствено количеството труд определя разменните отношения, а фактите означават, че не количеството труд или неговите хомогенни фактори сами определят разменните отношения. Тези две твърдения се отнасят едно към друго като да и не, като твърдение и противоречие. Който признава второто твърдение – а теорията на Marx за производствените цени съдържа това признание –, на дело отрича първото. И ако Marx наистина е вярвал, че не си е противоречил на самия себе си и на първото си твърдение, той се е оставил да бъде заблуден от едно грубо объркване. Тогава той не би видял, че все пак са две много различни неща дали някой призован в даден закон фактор упражнява някакъв вид влияние в някаква степен, или дали самият закон упражнява своето господство.

В толкова осезаем въпрос може би най-добрият пример ще бъде най-тривиалният. Говори се за въздействието на оръдията върху корабната броня и някой издига твърдението, че степента на разрушителното въздействие на изстрела зависи единствено и само от големината на използвания барутен заряд. Поискват му сметка и му доказват с помощта на фактическия опит, при неговото собствено постепенно съгласие, че за въздействието на изстрела има значение не само количеството заредено барут, но и неговата сила, по-нататък обаче и конструкцията, дължината и пр. на оръдейната цев, после формата и твърдостта на снаряда, по-нататък разстоянието до обекта и не на последно място дебелината и здравината на бронираните плочи. И ето, след като всичко това е постепенно признато, нашият човек би казал, че следователно е бил все пак прав с първоначалното си твърдение; защото, както се е показало, призованият от него фактор – количеството барут – все пак упражнява меродавно влияние върху въздействието на изстрела, което между другото личи от това, че при иначе еднакви обстоятелства със силата на барутния заряд въздействието на изстрела се увеличава и обратно!

Не другояче и Marx. Първо той ораторства с възможно най-голяма настойчивост, че в основата на разменните отношения на стоката не може да лежи нищо друго освен единствено и само количеството труд; той полемизира най-остро срещу икономистите, които наред с количеството труд – чието влияние върху разменната стойност на произволно възпроизводимите блага никой не отрича – признават и други определящи фактори на стойността и цената; той изгражда върху изключителното положение на количеството труд като единствен определящ фактор на разменните отношения, в продължение на два тома, най-важните теоретически и практически изводи, своята теория за принадената стойност и своята анатема срещу капиталистическата обществена организация – за да развие в третия том теория за производствените цени, която по същество признава влиянието и на други определящи фактори. Но вместо да анализира напълно тези други определящи фактори, той винаги само с тържествуващ жест слага пръст върху онези точки, в които неговият идол, количеството труд, и сега още действително или по негово мнение упражнява влияние: върху изменението на цените, когато се изменя количеството труд, върху въздействието върху нормата на средната печалба чрез „общата стойност' и пр. За координираното влияние на чуждите определящи фактори, както и за въздействието върху нормата на печалбата чрез големината на общественото капитал, за изменението на цените чрез изменение на органичния състав на капиталите или чрез изменение на размера на работната заплата – за всичко това в този контекст той мълчи. Разсъждения, в които признава тези влияния, не липсват в труда му. Влиянието на размера на работната заплата върху цените например е правилно развито на с. 179 и сл., после 186, влиянието на големината на общественото капитал върху размера на нормата на средната печалба – на с. 145, 184, 191 и сл., 197 и сл., 203 и често, влиянието на органичния състав на капиталите върху производствените цени – на с. 142 и сл. Но по характерен начин Marx на местата, посветени на апологията на закона за стойността, без дума преминава над тези други по рода си влияния, изтъква само едностранчиво дела на количеството труд, за да направи от правилната и от никого неоспорвана предпоставка, че факторът количество труд в няколко точки въздейства съопределящо върху формирането на производствените цени, напълно и изцяло неоправдания извод, че все пак „в последна инстанция' законът за стойността, който провъзгласява еднолично господство на труда, определя производствените цени! Това значи да се изплъзваш от признанието на противоречието, но със сигурност не и да избегнеш самото противоречие!

Доказателството, че един автор си е противоречил, може да бъде необходим етап, но никога не бива да бъде крайната цел на една предметна и плодотворна критика. Само сравнително беден е степента на критическото познание да се знае, че в дадена система се крие грешка, която все пак е възможно да бъде и просто случайна и лична грешка на автора. Едно действително преодоляване на здраво построена система не е възможно по друг начин освен ако се удаде да се докаже съвсем точно точката, в която заблудата е проникнала в системата, и пътищата, по които тя се е разпространила и разклонила в нея. Трябва да се разбере изходната точка, развитието и катастрофата на заблудата, която достига връхната си точка в самопротиворечието, толкова добре и – почти бих казал – дори като противник толкова съпричастно, колкото обратно човек се стреми да разбере взаимовръзките на една система, на която се отдава.

Съвсем своеобразно изострени обстоятелства доведоха до това, че в случая на Marx въпросът за самопротиворечието придоби много по-голямо значение, отколкото обикновено му се полага, и съответно на това и аз отделих на този въпрос обширно място. Но именно спрямо толкова значим и влиятелен мислител толкова по-малко бива да се изплъзваме от втората, както смятам, и в този случай предметно още по-плодотворна и поучителна част на критическата задача.

Да започнем с въпрос, който веднага ни довежда до главното: по какъв път Marx е стигнал до теоретичното основно положение на учението си, до положението, че всяка стойност почива единствено и само върху въплътени количества труд?

Че това положение не е някаква от само себе си разбираща се и затова съвсем неизискваща доказателство аксиома, е извън съмнение. Стойността и усилието, както вече веднъж изложих на друго място, в никакъв случай не са две толкова взаимно свързани понятия, че човек непосредствено да трябва да бъде обзет от прозрението, че усилието е основанието на стойността. „Че съм се мъчил за някое нещо, е един факт; че нещото е и стойностно колкото мъката, е втори, различен от него; и че двата факта не винаги вървят ръка за ръка, е твърде сигурно потвърдено от опита, за да е възможно за това каквото и да било съмнение. Всяко от безбройните безуспешни усилия, които всекидневно поради техническа несръчност или поради погрешна спекулация или просто поради нещастие се разпиляват за безстойностен резултат, дава свидетелство за това. Но не по-малко и всеки от многобройните случаи, в които малко усилие се възнаграждава с висока стойност'.²³

Ако следователно въпреки това за някоя област се твърди необходимо и закономерно съвпадение на двете величини, то човек трябва да даде на себе си и на читателите си сметка за някакви основания, които са в състояние да подкрепят подобно твърдение.

Marx сега изнася и в системата си обосновка. Но смятам, че мога да убедя в това, че поетият път на обосновка по начало е бил неестествен, несъответстващ на природата на проблема; че по-нататък изложената в системата обосновка очевидно не е била онази, посредством която самият Marx е стигнал до убеждението си, – а че тя е била впоследствие измислена като изкуствено аранжирана опора за едно предубедено мнение, почерпено от други впечатления; че най-сетне – и това е най-решаващото – доказателството е пронизано от струпан брой най-очевидни логически и методически грешки, които го лишават от всякаква доказателствена сила.

Да погледнем по-внимателно.

Основната теза, в която Marx предлага на читателите си да повярват, е, че разменната стойност на стоките – защото само върху нея, не върху потребителната стойност е насочен анализът му – намира основание и мярка във въплътените в стоките количества труд.

Сега както разменните стойности, съответно цените на стоките, така и количествата труд, които са необходими за тяхното възпроизводство, са външно изпъкващи величини, които общо взето са доста добре достъпни за опитно установяване. Поради това за Marx очевидно най-естественото би било, за да се убеди в едно положение, чиято правилност или неправилност трябва да се отпечата в опитните факти, да апелира към опита, с други думи: за своята достъпна за чисто емпирично доказателство теза да предприеме и чисто емпирично доказателство. Но Marx не прави това. При това дори не може да се каже, че той е отминал нехайно този възможен и със сигурност също подходящ извор на познание и доказателство. А напротив, както показват разсъжденията на третия му том, той знае много добре какви са емпиричните факти и че те противоречат на тезата му. Той знае, че цените на стоките се установяват не съразмерно с въплътеното количество труд, а с цялостните производствени разходи, обхващащи и още други елементи. Поради това той е избегнал най-естествената проверка на тезата си със сигурност не случайно, а в ясното съзнание, че по този път не може да се постигне благоприятен за тезата му резултат.

Но съществува и втори, за подобни тези също напълно естествен път на доказване и убеждаване, а именно психологическият. Може именно – чрез една много употребявана в нашата наука смес от индукция и дедукция – да се изследват мотивите, които ръководят хората, от една страна, при извършването на разменни сделки и при установяването на разменните цени, а от друга страна, при тяхното участие в производството; и от естеството на тези мотиви могат да се правят изводи за един типичен начин на действие на хората, при което, между другото, по възможност би могла да се прояви и една връзка на редовно искани и допускани цени с количеството труд, необходимо за произвеждането на стоките. Този метод именно при подобни въпроси често и с най-добър успех е бил прилаган – обичайното обосноваване например на закона за предлагането и търсенето, на закона за производствените разходи, обяснението на поземлената рента и т.н. почиват на него – и самият Marx нерядко се е служил с него, поне в груби черти. Само именно при своята фундаментална теза той отново го отбягва. Макар че очевидно твърдяната външна връзка между разменните стойности и количествата труд би могла да намери своето пълно разбиране едва чрез разкриването на психологическите междинни звена, които ги свързват, той се отказва от изложението на тези вътрешни връзки; той дори обявява веднъж при случай „по-задълбочения анализ“ на „двете обществени движещи сили“ на „търсенето и предлагането“, който тъкмо би довел до онази вътрешна връзка, за „тук неуместен“ (III. 169), при което „тук“ наистина се отнася най-напред само за един екскурс относно влиянието на търсенето и предлагането върху ценообразуването, но фактически и практически се простира, доколкото става дума за един действително „задълбочен“ и основателен анализ, върху цялата Marxова система и в частност също върху обосноваването на нейната най-важна основна мисъл.

Но и тук отново трябва да се отбележи нещо особено. Marx именно и при този втори възможен и естествен метод на изследване не преминава просто с непредубедена небрежност. Той по-скоро отново съзнателно го отбягва и в пълно съзнание за това какъв резултат би донесъл той и че този резултат не би бил благоприятен за неговата теза. В третия том той именно призовава онези действащи в производството и в размяната подбуди, на чийто „по-задълбочен анализ“ тук и другаде се отказва, под тяхното грубо събирателно име „конкуренция“, и знае и излага, че тези подбуди в действителност не водят до приспособяване на цените към количествата труд, въплътени в стоките, а напротив – ги отдалечават от този мащаб и ги тласкат към едно равнище, което съответства на съдействието поне на един втори, координиран фактор. Тъкмо „конкуренцията“ е тази, която според Marx предизвиква образуването на прочутата средна норма на печалбата и „превръщането“ на чистите трудови стойности в отклоняващи се от тях „производствени цени“, обхващащи и една порция средна печалба.

Вместо сега да обоснове тезата си от опита или от действащите в него мотиви – емпирично или психологически – Marx предпочита да поеме по един трети, за подобна материя наистина малко странен път на доказване: пътя на едно чисто логическо доказателство, на една диалектическа дедукция от същността на размяната.

Marx е намерил още у стария Aristoteles мисълта, че „размяната не може да съществува без равенство, а равенството не без съизмеримост“ (I. 35). За тази мисъл той се закача. Той си представя размяната на две стоки под образа на едно уравнение, заключава, че в двете разменяни и с това приравнени неща трябва да съществува „нещо общо от една и съща величина“, и се заема да издири това общо, до което приравнените неща като разменни стойности трябва да бъдат „редуцируеми“ (I. 11).

Бих искал, между другото, да отбележа, че още първата предпоставка, според която при размяната на две неща трябва да се проявява едно тяхно „равенство“, ми се струва много немодерна – на което впрочем в края на краищата не би имало голямо значение –, но и много нереалистична или, казано направо на чист език, погрешно мислена. Където владее равенство и точно равновесие, там обикновено не настъпва никаква промяна в досегашното състояние на покой. Ако следователно при случая на размяната работата завършва с това, че стоките сменят своя притежател, то това е много по-скоро признак за това, че е имало някакво неравенство или превес, чрез чиято развръзка е била принудена промяната – тъкмо така, както между съставните части на приближени едно до друго съставни тела се образуват нови химически съединения, когато „химическото сродство“ към съставните части на приближеното чуждо тяло именно не е точно еднакво силно, а по-силно, отколкото към съставните части на досегашния състав. Всъщност и съвременната политическа икономия е единодушна в това, че старото схоластично-теологично схващане за „еквивалентността“ на разменяните стойности е несъстоятелно. Но не искам да отдавам на тази точка по-нататъшна тежест и се обръщам към критичното изследване на онези логически и методически операции, чрез които Marx дестилира труда като търсеното „общо“.

Тъкмо тези операции са онези, за които вече по-горе загатнах, че ми се струват да образуват най-болезнената точка на Marxовата теория. Те съдържат почти толкова научни кардинални грешки, колкото и мисловни звена – а тези съвсем не са малко –, и носят осезаеми следи от това, че са били допълнително измъдрувани и изкуствено скалъпени, за да се представи едно предварително възприето мнение като привидно естествен резултат на един действителен ход на изследване.

При търсенето на характерното за разменната стойност „общо“ Marx поема следния похват. Той прави преглед на различните свойства, които приравнените в размяната обекти изобщо притежават, после по метода на изключването отстранява всички онези, които не издържат изпитанието, докато накрая остава само едно-единствено свойство. Това – то е свойството да бъде продукт на труда – трябва тогава да бъде търсеното общо свойство.

Този похват е малко странен, но сам по себе си не е укорим. Наистина е малко странно, когато, вместо предполагаемото характерно свойство да се подложи положително на изпитание – което впрочем би довело до един от двата разгледани по-рано, съзнателно избягвани от Marx методи –, си набавя убеждението, че тъкмо то е търсеното свойство, единствено по отрицателния път, че всички останали свойства не са то, а едно все пак трябва да бъде то. Все пак този метод може да доведе до желаната цел, ако се прилага с необходимата предпазливост и пълнота; т.е. ако с педантична грижливост се внимава всичко, което му принадлежи, действително да бъде сложено в логическото сито и после при нито едно звено, което в хода на пресяването се изключва, да не се допусне грешка.

Но как постъпва Marx?

Той от самото начало слага в ситото само онези притежаващи разменна стойност неща, които притежават свойството, което накрая иска да отсее като „общото“, и оставя всички другородни вън. Постъпва като някой, който силно желае от урната да излезе бяла топка и предпазливо подпомага този резултат, като не слага в урната никакви други освен бели топки. Той именно ограничава обхвата на изследването си върху субстанцията на разменната стойност от самото начало до „стоките“, при което това понятие, без да го дефинира тъкмо грижливо, във всеки случай схваща по-тясно от това на „благата“ и го ограничава до продукти на труда за разлика от природните дарове. Но е напълно очевидно: ако размяната действително означава приравняване, което предполага наличието на едно „общо от еднаква величина“, то това общо трябва да се търси и да се намира при всички родове блага, които влизат в размяна; не само при продуктите на труда, но и при природните дарове, като земята и почвата, дървото на корен, при водните сили, въглищните залежи, кариерите, петролните находища, минералните води, златните мини и подобни¹³. При тези обстоятелства изключването на притежаващите разменна стойност блага, които не са продукти на труда, при търсенето на лежащото в основата на разменната стойност общо е методически смъртен грях. Не е по-различно, отколкото ако някой физик би искал да изследва основанието на едно общо на всички тела свойство, например тежестта, чрез пресяване на свойствата на една отделна група тела, например прозрачните тела, като прави преглед на всички общи на прозрачните тела свойства, демонстрира за всички останали техни свойства, че те не могат да бъдат основанието на тежестта, и въз основа на това накрая провъзгласи, че прозрачността трябва да е причината за тежестта!

Изключването на природните дарове (което на бащата на мисълта за приравняването в размяната, Aristoteles, със сигурност не би хрумнало) се оправдава толкова по-малко, колкото някои природни дарове, като земята и почвата, спадат към най-важните обекти на имуществото и оборота, и колкото съвсем не може да се твърди например, че при природните дарове разменните стойности винаги се установяват само съвсем случайно и произволно. От една страна, случайни цени се срещат и при продуктите на труда, а от друга страна, цените на природните дарове често показват най-ясните връзки с твърди опорни точки или определящи основания. Че например покупната цена на поземлени имоти образува едно нагаждащо се по обичайния за страната лихвен процент кратно на тяхната рента, е толкова известно, колкото е сигурно, че дървото на корен или въглищата в мината при различно качество или при различни местоположения с неравни условия за извозване не от чиста случайност постигат различна цена и подобни.

Marx се пази също да даде изрична сметка за това, че и защо е изключил от самото начало част от притежаващите разменна стойност блага от изследването. И тук, както толкова често, той умее да се плъзне над деликатните места на своето разсъждение с гладка като на змиорка диалектическа сръчност. Той най-напред избягва да насочи вниманието на своя читател към това, че неговото понятие за „стока“ е по-тясно от това на притежаващото разменна стойност благо изобщо. За по-късното ограничаване на изследването до стоките той извънредно сръчно подготвя една естествена точка на закачане чрез поставената начело на своята книга, привидно съвсем безобидна, обща фраза, че „богатството на обществата, в които владее капиталистическият начин на производство, се явява като една огромна сбирка от стоки“. Това изречение е напълно погрешно, ако човек разбира израза стока в придадения му по-късно от Marx смисъл на продукти на труда. Защото природните дарове, включително земята и почвата, съставляват една твърде значителна и съвсем не безразлична част от националното богатство. Но непредубеденият читател лесно подминава тази неточност, защото той именно не знае, че Marx по-късно ще придаде на израза стока един много по-тесен смисъл.

И в по-нататъшното изложение това все още не се изяснява. Напротив, в първите абзаци на първата глава се говори последователно за „вещ", за „потребителна стойност", за „благо" и за „стока", без между последната и предходните да се прави рязко разграничение. „Полезността на една вещ" – се казва на стр. 10 – „я прави потребителна стойност". „Тялото на стоката ... е потребителна стойност или благо". На стр. 11 четем: „Разменната стойност се явява ... като количественото отношение ..., в което потребителни стойности от един вид се разменят срещу потребителни стойности от друг вид". Забележете добре: тук като поле на феномена на разменната стойност все още направо се обозначава потребителната стойност = благо. И с израза: „Да разгледаме нещата по-отблизо", който със сигурност не е годен да възвести прескачане към някаква друга, по-тясна област на изследването, Marx продължава: „Една отделна стока, например един quarter пшеница, се разменя в най-различни пропорции с други артикули". И „Да вземем по-нататък две стоки" и т.н. В същия абзац дори още веднъж се завръща изразът „вещи", и то тъкмо във важния за проблема обрат, че „едно общо от една и съща величина съществува в две различни вещи" (които именно се приравняват една към друга в размяната). На следващата страница 12 обаче Marx провежда търсенето на „общото" само за „разменната стойност на стоките", без с нито една думичка да обърне внимание, че с това иска да е стеснил полето на изследването до една част от разменните вещи.¹⁴ И веднага на следващата страница, стр. 13, ограничението отново се изоставя и току-що получения за по-тесния кръг на стоките резултат се прилага към по-широкия кръг на потребителните стойности на благата. „Една потребителна стойност или благо има следователно стойност само защото в нея е опредметен или материализиран абстрактно човешки труд!"

Ако Marx на решаващото място не беше стеснил изследването до продуктите на труда, а беше потърсил общото и при разменните природни дарове, то щеше да е осезаемо очевидно, че трудът не може да бъде общото. Ако той беше извършил онова стесняване изрично и явно, то самият той, а и неговите читатели неизбежно щяха да се препънат в грубата методическа грешка, щяха да се усмихнат на наивния фокус, чрез който свойството да бъдеш продукт на труда щастливо се дестилира като общо свойство на един кръг, след като преди това всички по природа също принадлежащи нему разменни вещи, които не са продукти на труда, нарочно са били изключени от него. Фокусът можеше да се извърши само така, както Marx го е извършил – незабелязано, с една бързо и леко плъзгаща се по деликатната точка диалектика. Изказвайки искреното си възхищение от изкусността, с която Marx е съумял да представи приемливо едно толкова погрешно похватче, аз естествено все пак мога само да констатирам, че похватчето е било напълно погрешно.

Но да продължим да наблюдаваме нататък. С току-що описания фокус Marx все пак беше постигнал едва това, че трудът изобщо можа да влезе в конкуренцията. Чрез изкуственото стесняване на кръга той изобщо едва беше станал „общо" за този тесен кръг свойство. Но наред с него можеха да влязат в съображение и други свойства като общи. Как сега тези други конкуренти биват изваждани от играта?

Това става чрез две по-нататъшни мисловни звена, всяко от които съдържа само няколко думи, но в тях една от най-тежките логически грешки.

В първото звено Marx изключва всички „геометрични, физически, химически или други природни свойства на стоките". Защото „техните телесни свойства изобщо влизат в съображение само доколкото правят самите тях полезни, тоест потребителни стойности. От друга страна обаче разменното отношение на стоките очевидно се характеризира с абстрахирането от техните потребителни стойности". Защото „в рамките на същото (разменното отношение) една потребителна стойност важи точно толкова, колкото всяка друга, стига само да е налична в подходяща пропорция" (I. 12).

„Какво би казал Marx за следната аргументация? В една оперна трупа трима отлични певци, тенор, бас и баритон, имат всеки заплата от 20 000 fl. Пита се: какво е общото обстоятелство, заради което те биват приравнени един към друг по заплата? – и аз отговарям: По въпроса за заплатата един добър глас важи точно толкова, колкото всеки друг, един добър тенорски глас толкова, колкото един добър бас или добър баритонов глас, стига само изобщо да е наличен в подходяща пропорция. Следователно по въпроса за заплатата се абстрахира „очевидно" от добрия глас, следователно добрият глас не може да бъде общата причина на високата заплата. – Че тази аргументация е погрешна, е ясно. Но също толкова ясно е и че Marx-овото умозаключение, по което тя е точно копирана, не е ни косъм по-вярно. И двете страдат от една и съща грешка. Те бъркат абстрахирането от едно обстоятелство изобщо с абстрахирането от специалните модалности, при които това обстоятелство се проявява. Това, което в нашия пример е безразлично за въпроса за заплатата, е очевидно само специалната модалност, под която се явява добрият глас, дали като тенор, като бас, като баритонов глас, но в никакъв случай не и добрият глас изобщо. И също така за разменното отношение на стоките наистина се абстрахира от специалната модалност, под която може да се яви потребителната стойност на стоките, дали стоката служи за храна, жилище, облекло и т.н., но в никакъв случай не и от потребителната стойност изобщо. Че не се абстрахира направо от последната, Marx би могъл да заключи още от това, че не може да съществува никаква разменна стойност там, където не е налична потребителна стойност – факт, който самият Marx многократно е принуден да признае." (Böhm-Bawerk)¹⁵

Но още по-лошо стои работата със следващото звено на доказателствения ход. „Ако се абстрахираме от потребителната стойност на телата на стоките" – продължава Marx дословно – „то им остава само още едно свойство, това да са продукти на труда". Наистина ли? – питам днес, така както питах преди 12 години: само още едно свойство? Не остава ли на разменните блага общо например и свойството, че те са редки спрямо потребността? Или че са предмет на търсене и предлагане? Или че са присвоени? Или че са „природни продукти"? Защото, че те са в еднаква степен природни и трудови продукти, никой не казва по-ясно от самия Marx, когато веднъж изрича: „Телата на стоките са съединения от два елемента, природно вещество и труд". Или не е ли общо на разменните стойности и свойството, че те причиняват на своите производители разходи – свойство, за което Marx в третия том си спомня толкова точно?

Защо сега, питам и днес отново, принципът на стойността да не лежи също толкова добре в някое от тези общи свойства, вместо в свойството да бъдеш продукт на труда? Защото в полза на последното Marx не е изтъкнал дори и следа от положително основание; единственото му основание е отрицателното, че щастливо абстрахираната потребителна стойност не е принципът на разменната стойност. Но не се ли отнася това отрицателно основание в съвсем еднаква степен и за всички други пренебрегнати от Marx общи свойства?

Да, нещо повече! На същата стр. 12, на която Marx абстрахира влиянието на потребителната стойност с мотива, че една потребителна стойност важи толкова, колкото всяка друга, стига само да е налична в подходяща пропорция, той ни разказва за продуктите на труда следното:

„Все пак и продуктът на труда вече ни се е преобразил в ръката. Ако се абстрахираме от неговата потребителна стойност, то се абстрахираме и от телесните съставни части и форми, които го правят потребителна стойност. Той вече не е маса, нито къща, нито прежда, нито някоя друга полезна вещ. Всички негови сетивни свойства са заличени. Той вече не е и продукт на дърводелския труд, нито на строителния труд, нито на предачния труд, нито на някой друг определен производителен труд. С полезния характер на продуктите на труда изчезва полезният характер на представените в тях видове труд, изчезват следователно и различните конкретни форми на тези видове труд; те вече не се различават, а всички заедно са сведени до еднакъв човешки труд, абстрактно човешки труд."

Може ли да се каже по-ясно и по-изрично, че за разменното отношение не само една потребителна стойност, но и един вид труд и продукти на труда „важи точно толкова, колкото всеки друг, стига само да е наличен в подходяща пропорция"? Че с други думи точно същият факт, въз основа на който Marx току-що произнесе своята изключваща присъда срещу потребителната стойност, е налице и по отношение на труда? Трудът и потребителната стойност имат една качествена и една количествена страна. Колкото потребителната стойност е качествено различна като маса, къща или прежда, толкова е и трудът като дърводелски труд, строителен труд или предачен труд. И колкото може да се сравнява труд от различен вид по неговото количество, точно толкова могат да се сравняват и потребителни стойности от различен вид по величината на потребителната стойност. Абсолютно неоткриваемо е защо идентичният факт за единия конкурент трябва да води до изключване, а за другия – до коронясване с наградата! Ако Marx случайно беше обърнал реда на изследването, то с точно същия умозаключителен апарат, с който е изключил потребителната стойност, той би могъл да изключи труда и после отново с точно същия умозаключителен апарат, с който е коронясал труда, да провъзгласи потребителната стойност за единственото останало и следователно търсено общо свойство и да обяви стойността за някакъв „студенец от потребителна стойност". Смятам, че може да се твърди не на шега, а с пълна сериозност, че в двата абзаца на стр. 12, в първия от които се абстрахира влиянието на потребителната стойност, а във втория трудът се демонстрира като търсеното общо, субектите биха могли да се разменят взаимно без каквато и да е промяна във външната логическа правилност; че в непроменения строеж на изреченията на първия абзац навсякъде вместо потребителната стойност биха могли да се поставят трудът и продуктите на труда, а в строежа на втория – навсякъде вместо труда потребителната стойност!

Такива са логиката и методиката, с които Marx въвежда в своята система основното си положение – за труда като единствена основа на стойността. Смятам за напълно изключено този диалектически хокус-покус да е бил за самия Marx основание и източник на убеждението. Един мислител от ранга на Marx – а аз го ценя като мисловна сила от съвсем първи ранг – ако за него ставаше дума първом да изгради собственото си убеждение и наистина едва да потърси действителната взаимовръзка на нещата със свободен, безпристрастен поглед, съвсем невъзможно би търсил още от самото начало по такъв изкривен и противоестествен път, съвсем невъзможно би могъл само от нещастна случайност да затъне поред във всички описани логически и методически грешки и като естествено пораснал, непредвиден и непредопределен резултат на такъв изследователски път да донесе вкъщи тезата за труда като единствен източник на стойността.

Смятам, че действителното положение на нещата е било друго. Никак не се съмнявам, че Marx наистина и честно е бил убеден в своята теза. Но основанията на неговото убеждение не са тези, които е записал в системата. Те са били навярно изобщо по-скоро впечатления, отколкото основания.

Преди всичко впечатленията от авторитета. Smith и Ricardo, великите авторитети, бяха преподавали същото това положение – поне както се смяташе по онова време. Те, разбира се, го бяха обосновали също толкова малко, колкото и Marx, а само го бяха постулирали изхождайки от известни общи, неясни впечатления. Напротив, там, където са се вглеждали внимателно, и в области, в които по-внимателното вглеждане не е можело да бъде избегнато, те изрично са му противоречили. За развитото емпирично народно стопанство Smith, точно както Marx в третия си том, е преподавал гравитирането на стойностите и цените към едно ниво на разходите, което освен труда обхваща и една средна капиталова печалба, а Ricardo в прочутата секция IV. на главата „On value“ също е изложил с пълна яснота и изричност, че наред с непосредствения и опосредствания труд и величината и продължителността на капиталовата инвестиция оказват определящо влияние върху стойността на благата. За да могат без видимо противоречие да се отдават на философската си любима мисъл за труда като „истинския“ източник на стойността, те трябваше заедно с нея да избягат в страната на басните и във времето на басните, където все още нямаше нито капиталист, нито поземлен собственик. Тук тя можеше да бъде твърдяна неопровергано, защото неконтролирано. Неконтролирано от опита, който за това не съществува, и неконтролирано от научно-психологическия анализ, защото те – точно както и Marx – избягваха подобен анализ: те не обосноваваха, а постулираха като „естествено“ състояние една идилия на трудовата стойност.¹⁶

В подобни настроения и възгледи, които благодарение на авторитета на Smith и Ricardo бяха придобили огромен, наистина не безспорен престиж, Marx встъпи като наследник. И като пламенен социалист той с готовност вярваше в тях. Нищо чудно, че спрямо една мисъл, така великолепно подходяща да подкрепи неговия стопански светоглед, той се отнасяше не по-скептично, отколкото един Ricardo, на когото тя несъмнено е трябвало да противоречи остро. Нищо чудно също така, че противоречивите изказвания на класиците не го подбудиха към критични съмнения срещу тезата за трудовата стойност, а той ги изтълкува само като опити на класиците да се изплъзнат по заобиколен път от неудобните последствия на една неприятна истина. Накратко, нищо чудно, че въз основа на същия материал, който беше подмамил класиците към техните едностранни, наполовина мъгляви, наполовина оспорвани и въобще необосновани изказвания, той самият вярваше в същите положения, но силно, безусловно и с пламенно убеждение. За себе си той не се нуждаеше от по-нататъшни основания. Само за системата си се нуждаеше от едно формално обосноваване.

Че в това той не можеше просто да се облегне на класиците, се разбира, защото те всъщност не бяха обосновали нищо. Знаем също, че той не можеше нито да се позове на опита, нито да опита стопанско-психологическо обосноваване, защото тези пътища очевидно биха го отвели тъкмо до противоположното на тезата, която искаше да докаже. Затова той се обърна към логико-диалектическата спекулация, която впрочем напълно отговаряше на интелектуалната му насоченост. И тук девизът беше: помогни, каквото може да помогне! Той знаеше какво иска и какво трябва да изведе и затова така изкуствено майстореше и навиваше търпеливите понятия и предпоставки с достойна за възхищение изтънченост дотогава, докато предварително известният резултат действително излезе във външно почтена силогистична форма. Може би при това той беше дотолкова заслепен от убежденията си, че въобще не забелязваше логическите и методическите чудовищности, които при това неизбежно е трябвало да възникнат; може би ги забелязваше, но ги оправдаваше пред себе си като чисто формални подпори, за да помогне на една истина, материално обоснована според най-дълбокото му убеждение, да придобие и подобаващото ѝ систематично облекло: за това аз не мога, а днес вероятно вече никой не може да съди. Но онова, което бих искал да твърдя, е, че навярно никога другаде една толкова мощна в мисленето глава, каквато беше Marx, не е представяла една толкова тежко, толкова непрекъснато и толкова осезаемо погрешна логика, както прави Marx в систематичното обосноваване на фундаменталната си теза.

Тази погрешна теза той сега вплита в системата си. С достойна за възхищение тактическа сръчност, която отново се проявява блестящо още при следващите му стъпки. Защото, макар той да е извел тезата си – при грижливо избягване на доказателството чрез опита – единствено „от дълбините на душата“, мисълта все пак не може да бъде напълно отхвърлена резултатът от тази априористична спекулация да бъде поставен на изпитание чрез опита. Ако самият Marx не го направеше, то по всяка вероятност читателите му биха го направили на своя глава. Как постъпва сега Marx?

Той разделя. В една точка несъответствието на тезата му с опита е очебийно. Тази точка той сам подхваща, хващайки бика за рогата. А именно, той е преподавал като следствие на основния си принцип, че стойността на различните стоки се отнася както необходимото за тяхното произвеждане работно време (I. 14). А за дори бегло наблюдаващия е очевидно, че това положение не издържа спрямо известни факти, че например дневният продукт на един скулптор, на един художествен дърводелец, на един майстор на цигулки, на един машиностроител и т.н. има със сигурност не еднакво голяма, а много по-висока стойност, отколкото дневният продукт на един обикновен занаятчия или фабричен работник, макар че и в двата е „въплътено“ еднакво много работно време. Marx сега сам поставя на дневен ред тези факти с майсторски диалектически обрат. Той ги взема под внимание с тон, сякаш те съдържат не противоречие срещу основния му принцип, а само лека негова разновидност, която все още се държи в рамките на правилото и изисква само известно пояснение или по-точно определяне на последното. А именно той заявява, че под труд в смисъла на своята теорема иска да разбира „изразходването на проста работна сила“, „която средно всеки обикновен човек, без особено развитие, притежава в своя телесен организъм“; с други думи, „прост среден труд“ (I. 19), подобно вече и (I. 13). „По-сложният труд“ – продължава той след това – „важи само като потенциран или по-скоро умножен прост труд, така че едно по-малко количество сложен труд е равно на едно по-голямо количество прост труд. Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд и затова самата тя представлява само едно определено количество прост труд. Различните пропорции, в които различните видове труд биват редуцирани до простия труд като тяхна мерна единица, биват установявани чрез един обществен процес зад гърба на производителите и затова им се струват дадени от обичая“.

За един бързо препускащ читател тази справка може действително да прозвучи съвсем правдоподобно. Ако обаче човек се вгледа дори малко хладнокръвно и трезво, впечатлението се обръща в противоположното.

Фактът, с който си имаме работа, е, че продуктът на един ден или на един час квалифициран труд има по-голяма стойност, отколкото продуктът на един ден или на един час прост труд, че например дневният продукт на един скулптор се равнява по стойност на пет дневни продукта на един каменоделец. А Marx е преподавал, че приравнените едно на друго в размяната неща трябва да съдържат „общо нещо от една и съща величина“, и това общо нещо трябвало да бъде някакъв труд и работно време. Труд изобщо? Това навеждаше на предположение от първите, общи разсъждения на Marx до с. 13, но то очевидно не би било вярно: защото пет дни труд със сигурност не са „същата величина“ като един ден труд. Затова Marx сега вече не казва труд просто и само, а „прост труд“: следователно общото нещо трябва да бъде съдържанието на еднакво много труд от определен вид, а именно прост труд.

Но това, погледнато с хладна кръв, е вярно още по-малко, защото в скулпторския продукт въобще не е въплътен никакъв „прост труд“, та камо ли прост труд в еднакво количество, както в пет дневни продукта на един каменоделец. Трезвата истина е, че двата продукта въплъщават различни видове труд в различно количество, а това все пак, както всеки безпристрастен ще признае, е изричната противоположност на онова състояние на нещата, което Marx изисква и трябва да твърди: а именно че те въплъщават труд от един и същи вид в еднакво количество!

Наистина Marx казва: сложният труд „важи“ като умножен прост труд, но „да важи“ не е „да бъде“, а теорията се насочва към същината на нещата. Естествено, хората могат в едно или друго отношение да приравнят един ден скулпторски труд на пет дни каменоделски труд, така както например могат да приравнят и една сърна на пет заека. Но колкото малко подобно приравняване би дало право на статистика да твърди с научна сериозност за един ловен участък, в който се намират 100 сърни и 500 заека, че в него имало 1000 заека, толкова малко ценовият статистик или теоретикът на стойността има право сериозно да твърди, че в дневния продукт на скулптора са въплътени пет дни прост труд и че това е реалната причина, поради която той в размяната бива приравняван на пет дневни продукта на каменоделеца. Какво всичко може да се докаже, ако човек си позволи там, където „битието“ го изоставя, да си помага с „важенето“ и „допускането на важенето“, ще се опитам да илюстрирам само миг по-късно с един пример, непосредствено пригоден към проблема за стойността. Преди това обаче трябва да вмъкна още едно разглеждане.

А именно Marx прави в цитираното място опит да оправдае маневрата си с „редукцията“ на сложния към простия труд, и то чрез опита. „Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд и затова самата тя представлява само едно определено количество прост труд“.

Добре. Да приемем това засега и да разгледаме само малко по-внимателно по какъв начин и чрез какви фактори трябва да бъде определян мащабът на редукцията за тази призована от Marx опитна редукция. Тук се натъкваме на твърде естественото, но за марксовата теория твърде компрометиращо възприятие, че мащабът на редукцията не се определя от нищо друго освен от самите фактически разменни съотношения. Не е определено или определимо a priori въз основа на някакво присъщо на квалифицираните видове труд свойство в какво съотношение те трябва да бъдат преизчислявани в прост труд при образуването на стойността на техните продукти, а решава не друго освен фактическият резултат, фактическите разменни съотношения. Marx сам го казва: „нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд“, и той сочи към „един обществен процес“, чрез който „зад гърба на производителите биват установявани различните пропорции, в които различните видове труд биват редуцирани до простия труд като тяхна мерна единица“, и че затова тези пропорции „се струват дадени от обичая“.

Какво означава при тези обстоятелства позоваването на „стойността“ и на „обществения процес“ като определящи фактори на мащаба на редукцията? – То означава, ако се абстрахираме от всичко друго, гол, чист кръг в обяснението. Предмет на обяснението трябва да бъдат именно разменните съотношения на стоките, например и това, защо една статуетка, която е струвала един ден работа на скулптора, се разменя срещу един товар чакъл, който е струвал пет дни работа на каменотрошача, а не може би срещу по-голямо или по-малко количество чакъл, което струва десет или само три дни труд. Какво ни казва Marx за обяснение? Разменното съотношение е именно това и никое друго, защото денят работа на скулптора трябва да бъде сведен тъкмо до пет дни прост труд. А защо трябва да бъде сведен тъкмо до пет дни? Защото опитът показва, че той бива сведен така чрез един обществен процес. И кой е този обществен процес? Същият, който трябва да бъде обяснен: същият, чрез който именно продуктът на един ден скулпторска работа се приравнява по стойност на продукта на пет дни обикновен труд. Ако фактически той редовно се разменяше срещу продукта на само три прости работни дни, то Marx също така би ни указал да признаем мащаба на редукцията от 1 : 3 като опитно установения и да опрем върху него обяснението, че и защо една статуетка трябва да се размени тъкмо срещу продукта на три работни дни на един каменотрошач, не повече и не по-малко! Накратко, ясно е, че по този път ние не научаваме абсолютно нищо за същинската причина защо продуктите на различни видове труд се разменят един срещу друг в това или онова съотношение; те се разменят така, ни казва Marx, макар и с малко по-различни думи, защото по опит се разменят така!

Бележа още мимоходом, че епигони на Marx, може би осъзнавайки току-що описания кръг, са направили опит да поставят редукцията на сложния към прост труд на друга, реална основа. „Не е фикция, а факт“ – казва Grabski²⁸ – „че един час сложен труд съдържа в себе си няколко часа прост труд“. Защото, за да „останем последователни, трябва да се вземе предвид и онзи труд, който е бил употребен за усвояването на изкусното умение“. Мисля, че не са необходими много думи, за да се направи очевидна пълната недостатъчност и на това разяснение. Срещу това, че към изпълнителския труд се прибавя пропорционално падащата му се квота от обучителния труд, нямам нищо да възразя. Но очевидно различията в значимостта на сложния спрямо простия труд биха могли да се обяснят с тази добавка само ако нейната величина съответстваше на величината на онова различие. Така например в нашия приет случай в един час изпълнителски скулпторски труд действително биха се съдържали пет часа прост труд само ако на всеки час изпълнение се падаха четири часа обучение, или, преизчислено на по-големи единици, ако от 50 години живот, които един скулптор посвещава на своята професия в учене и упражняване, той трябваше да учи 40 години, за да може да упражнява 10 години. Че подобно или дори само приблизително сходно съотношение се осъществява в действителност, едва ли някой би пожелал да твърди. Затова се връщам от очевидно недостатъчната хипотеза на затруднението на епигона отново към учението на самия майстор, за да илюстрирам начина и обхвата на неговите заблуди още с един пример, в който погрешният начин на заключаване на Marx, както мисля, проличава най-отчетливо.

А именно с точно същия вид аргументация би могло да се твърди и защитава и положението, че принципът и мащабът на разменната стойност се крие в материалното съдържание на стоките, че стоките се разменят в съотношение на въплътеното в тях количество материя. Десет килограма материя в една стокова форма се разменят винаги срещу десет килограма материя в друга стокова форма. Ако срещу това твърдение естествено се възрази, че това все пак очевидно е невярно, тъй като например 10 килограма злато се разменят не срещу 10, а срещу 40 000 килограма желязо или срещу още повече килограми въглища, то ние отговаряме по образеца на Marx: за образуването на стойността е от значение съдържанието на обикновена средна материя. Тя функционира като мерна единица. Квалифицираните, фините, скъпоценни материи „важат само като потенцирана или по-скоро мултиплицирана проста материя, така че едно по-малко количество квалифицирана материя е равно на по-голямо количество проста материя. Че тази редукция протича постоянно, показва опитът. Една стока може да се състои от най-изисканата материя – нейната стойност я приравнява на стоките, образувани от обикновена материя, и затова сама представлява само определено количество обикновена материя“. Един „обществен процес“, чието действително съществуване със сигурност не може да се постави под съмнение, постоянно свежда например фунта необработено злато до 40 000, фунта необработено сребро до 1 500 фунта необработено желязо. Обработката на златото, например от обикновен златар или от ръката на голям художник, поражда по-нататъшни нюанси в квалификацията на материята, на които практиката по опит отдава дължимото чрез особени мащаби на редукция. Затова, ако един фунт златни кюлчета се разменя срещу железни кюлчета от 40 000 фунта или ако една изваяна от Benvenuto Cellini златна чаша при равно тегло се разменя срещу 4 000 000 фунта желязо, то това не е нарушение, а потвърждение на положението, че стоките се разменят в съотношение на представената от тях „средна материя“!

Мисля, че непредубеденият читател без затруднение ще разпознае в тези аргументации двете съставки на Marx-овата рецепта: заместването на „важене“ за „битие“ и обяснителния кръг, който се крие в извличането на мащаба на редукцията тъкмо от нуждаещите се от обяснение фактически разменни съотношения в обществото!

Така Marx се е справил с най-крещящото противоречие на фактите спрямо неговата теория – диалектически безспорно с голяма сръчност, а в самата същност на нещата, естествено, както не би могло да бъде другояче, по съвсем недостатъчен начин.

Наред с това обаче съществуват и други, по степен по-малко натрапчиви несъответствия с действителния опит, а именно онези, които произтичат от дела на капиталовата инвестиция в определянето на фактическите цени на благата, същите, които, както бе отбелязано по-горе, Ricardo разглежда в IV. секция на „Капиталът“ „On value“. Спрямо тези несъответствия Marx поема друга насока. По отношение на тях той засега напълно си затваря очите. Той ги игнорира в продължение на два тома. Той прави така, сякаш ги няма, като ги абстрахира предпоставъчно през целия първи и втори том. А именно през цялото по-нататъшно изложение на своето учение за стойността, също както и при развитието на своята теория за принадената стойност, той винаги изхожда от отчасти мълчаливо удържаната, отчасти изрично изказаната „предпоставка“, че стоките действително се разменят според своите стойности, тоест точно в съотношение на въплътения в тях труд.¹⁷

Той свързва и тази предпоставъчна абстракция отново с един изключително сръчен диалектически ход. А именно съществуват известни фактически отклонения от теоретичното правило, от които един теоретик действително има право да се абстрахира: това са случайните и преходни колебания на пазарните цени около тяхното редовно трайно равнище. И тъй Marx не пропуска при такива случаи, при които заявява, че иска да се абстрахира от отклоненията на цените от стойностите, да насочи вниманието на читателите към такива „случайни обстоятелства“, от които трябвало да се „абстрахира“, като например „постоянните осцилации на пазарните цени“, чието „покачване и спадане се компенсира“ и които „сами се свеждат до средната цена като своето вътрешно правило“.¹⁸ Чрез подобно указание той си спечелва одобрението на читателите за своята абстракция; но че при това той се абстрахира не само от случайни колебания, а и от съвсем устойчиви, трайни, типични „отклонения“, чието съществуване образува направо съставна, интегрираща част на самото правило, което трябва да бъде обяснено, остава скрито за не съвсем внимателно вглеждащия се читател, и той несъзнателно се плъзга над методологическия смъртен грях на автора.

Защото методологически смъртен грях е, когато в едно научно изследване се игнорира тъкмо това, което трябва да бъде обяснено. А Marx-овата теория за принадената стойност не цели нищо друго освен едно издържано в неговия смисъл обяснение на капиталовата печалба. Капиталовата печалба обаче се крие тъкмо в онези постоянни отклонения на стоковите цени от размера на техните чисти трудови разходи. Затова, ако се игнорират тези „отклонения“, се игнорира направо главната част от това, което трябва да бъде обяснено. Преди 12 години аз порицах същото методологическо недоглеждане както спрямо Rodbertus, който се бе провинил в него по същия начин, така и спрямо самия Marx.³¹ Нека ми бъде позволено да повторя заключителните думи на тогавашната си критика:

„Те (привържениците на теорията за експлоатацията) твърдят закона, че стойността на всички стоки почива върху въплътеното в тях работно време, за да нападнат в следващия миг всички образувания на стойност, които не са в хармония с този „закон“, например разликите в стойността, които се падат на капиталиста като принадена стойност, като „противозаконни“, „неестествени“, „несправедливи“ и да препоръчат тяхното изкореняване. Първо, значи, те игнорират изключението, за да могат да прокламират своя закон за стойността като всеобщ. И след като по този начин са измъкнали с измама неговата всеобща валидност, те отново обръщат внимание на изключенията, за да ги заклеймят като нарушения на закона. Този начин на заключаване наистина не е по-добър, отколкото ако някой възприеме, че има много глупави хора, игнорира, че има и мъдри хора, по този начин стигне до „всеобщо валидния закон“, че „всички хора са глупави“, и сетне поиска изкореняването на „противозаконно“ съществуващите мъдреци!“ (Böhm-Bawerk)³²

За своето изложение Marx наистина спечели чрез своя абстракционен маньовър голямо тактическо предимство. Той „предпоставъчно“ изключи смущаващата действителност от своята система и затова, докато може да удържа това изключване, не изпада в никакъв конфликт с нея. Това важи за останалата, далеч най-голяма част от първия, за целия втори, а също и за първата четвърт от третия том. В това средно течение на Marx-овата система потокът на неговите логически развития и сплитания тече с една наистина импониращ затвореност и вътрешна последователност. Marx тук може да прави добра логика, защото по пътя на „предпоставката“ предварително е привел фактите в съзвучие със своите идеи и затова може да остане верен на тези идеи, без да се сблъсква с онези факти; а където Marx има право да прави добра логика, там той може и да го стори, и то по майсторски начин. Тези средни части на системата, колкото и погрешна да е изходната ѝ точка, ще закрепят чрез своята извънредна вътрешна последователност завинаги славата на своя автор като мислителна сила от първи ранг. И – което като страничен ефект сигурно немалко е допринесло за практическото влияние на Marx-овата система – през това дълго, по вътрешна последователност по същество наистина безукорно средно течение, читателите, които веднъж са преодолели благополучно бурното начало, добиват време да се вживеят в Marx-овия свят на мислите и да придобият доверие към ходовете на идеите, които сега наистина така хубаво произтичат един от друг и така добре подредено се сглобяват в едно цяло. Така именно с укрепнало в доверието си читатели Marx пристъпва към онези тежки изисквания, които накрая е принуден да постави в третия том.

Защото колкото и да го отлага – веднъж Marx трябва да отвори очите си за фактите на действителния живот. Той трябва най-сетне да признае пред своите читатели, че в действителния живот стоките се разменят, и то редовно и необходимо, не в съотношение на въплътеното в тях работно време, а отчасти под, отчасти над това съотношение, в зависимост от това дали инвестираният капитал изисква по-малък или по-голям размер средна печалба, накратко – че наред с работното време и капиталовата инвестиция образува един съподреден определящ фактор на разменното съотношение на стоките. От това за Marx произтичат две тежки задачи. Той трябва, първо, да се опита да се оправдае пред своите читатели за това, че отначало и толкова дълго е учил, че трудът образува единствения определящ фактор на разменните съотношения; и трябва, второ – което може би беше още по-тежката задача – за враждебните на неговата теория факти да достави на читателите си още и теоретично обяснение, което очевидно не би могло да се вмести без остатък в неговата теория за трудовата стойност, а от друга страна все пак и не би трябвало да ѝ противоречи.

Че при тези доказателства вече не вървеше с добра, права логика, се разбира от само себе си. Сега преживяваме обратната страна на объркания начален етап на системата. Там Marx, за да изведе теорема, която по правия път не можеше да бъде изведена от фактите, трябваше отчасти на тях, отчасти и главно на логиката да причини насилие и да приеме някои от най-невероятните мисловни прегрешения. Сега ситуацията се повтаря. Сега с теоремите, които два тома наред сами и затова необезпокоявани владееха полето, отново се сблъскват фактите, които, разбира се, също толкова малко се понасят с тях, колкото и в началото. Въпреки това хармонията на системата трябва да бъде запазена. Това не може да стане другояче освен отново за сметка на логиката. Затова преживяваме в Марксовата система зрелището, на пръв поглед смущаващо, но при описаните обстоятелства всъщност съвсем естествено, че по обем далеч преобладаващата част от системата представлява достоен за мисловната сила на своя автор шедьовър на строга, затворена логика, в който обаче на две, за съжаление тъкмо решаващите, места са вмъкнати части с невероятно слабо и небрежно водене на мисълта: първият път съвсем в началото, където теорията най-напред се отдели от фактите, и вторият път след първата четвърт на третия том, където фактите отново се придвижват в полезрението на читателя; тук става дума главно за десетата глава на третата книга (с. 151 – 179).

Една част от това съдържание вече сме се научили да познаваме и преценяваме; това е самозащитата на Marx срещу упрека за противоречие между закона за производствените цени и „закона за стойността“.¹⁹ Сега остава още да хвърлим поглед върху втората задача на посочената глава, върху теоретичното обяснение, с което Marx въвежда в своята система съобразяващата се с фактическите отношения²⁰ теория на производствените цени. Това разглеждане ни отвежда още до един от най-поучителните и за Марксовата система най-характерни пунктове: до мястото на „конкуренцията“ в неговата система.

„Конкуренцията“ е, както вече веднъж загатнах по-горе, един вид събирателно име за всички онези психически подбуди и мотиви, от които страните на пазара се ръководят в своето поведение и които по този начин придобиват влияние върху образуването на цените. Желаещият да купи има своите мотиви, които преследва при покупката и от които за него произтича известна насока за височината на цената, която отначало или в краен случай е готов да предложи. И също така продавачът и производителят имат известни мотиви, които ги определят да продават своята стока на определени цени, а на други – не, да продължават или дори да разширяват производството си при определена височина на цената, а при друга височина да го прекратяват. В конкуренцията на купувачите и продавачите всички тези подбуди и определящи основания се сблъскват едни с други, и който за обяснение на едно ценообразуване се позовава на конкуренцията, той по същество се позовава под едно събирателно име на играта и въздействието на всички онези психически мотиви и подбуди, които са били ръководни у двете страни на пазара.

Marx сега изобщо се стреми да отреди на конкуренцията и на силите, действащи в нея, възможно най-подчинено място в своята система. Той не им обръща внимание или поне се опитва да намали вида и мярата на тяхното влияние, където и както може. Това се проявява драстично при различни случаи.

Преди всичко още при извеждането на своя закон за трудовата стойност. Всеки безпристрастен човек знае и вижда, че онова влияние, което вложеното количество труд изобщо упражнява върху трайния облик на цените на благата – това влияние впрочем не е от толкова изключителен характер, какъвто го изказва Марксовият закон за стойността –, се опосредства единствено чрез играта на предлагане и търсене, съответно чрез конкуренцията. При единични размени или при монопол могат да се появят цени, които (дори отвлечено от претенциите на вложения капитал) стоят извън всякакво отношение към въплътеното работно време. Marx, разбира се, също го знае. Но отначало, при извеждането на своя закон за стойността, той не подхваща темата. Ако го направеше, нямаше изобщо да може да отклони по-нататъшния въпрос и изследване по какъв начин и през какви междинни звена сред всички мотиви и фактори, които стават действени под флага на конкуренцията, тъкмо на работното време трябва да се пада единствено решаващото влияние върху височината на цената. И неизбежният при това пълен анализ на онези мотиви безпогрешно би изтъкнал на преден план потребителната стойност на стоките много по-силно, отколкото можеше да се хареса на Marx, би показал някои неща в друга светлина, а някои неща най-сетне изобщо, на които Marx не искаше да отрежда значение в своята система.

Затова при онзи случай, при който едно систематично пълно обосноваване на неговия закон за стойността би му вменило в дълг да изложи посредническата роля на конкуренцията, той отначало преминава съвсем мълчаливо над този пункт. По-късно той наистина се сеща за нея, но по място и начин на споменаването не като за важно звено в теоретичната система, а в бегли, случайни забележки, които привеждат факта с няколко думи, като нещо, което повече или по-малко се разбира от само себе си, и без да си правят труда с по-дълбоко обосноваване.

• че размяната на стоките не е просто „случайна или епизодична“;
• че стоките „от двете страни се произвеждат в приблизително съответстващи на взаимната потребност количествени отношения, което носи със себе си взаимният опит от пласмента и което така израства като резултат от самата продължаваща размяна“, и че „никакъв естествен или изкуствен монопол не дава възможност на една от договарящите страни да продава над стойността, нито я принуждава да продава под нея“.

И тъй, една оживена двустранна конкуренция, която освен това вече е продължила достатъчно дълго, за да нагоди производството към изпитания по опит пласмент, съответно потребност на купувачите, Marx тук изисква като условие за това, че неговият закон за стойността изобщо може да влезе в действие. Трябва добре да задържим това място в паметта си.

По-точно обосноваване не се прибавя към него. Напротив, малко след това, и то тъкмо насред онези изложения, в които Marx говори още сравнително най-подробно за конкуренцията, за нейните две „страни“, търсенето и предлагането, и за тяхното отношение към ценообразуването, той изрично отхвърля един „по-дълбок анализ на тези две обществени движещи сили“ като „тук неуместен“!²¹

Но има още повече! За да понижи още повече значението на предлагането и търсенето за теоретичната система, а вероятно и за да оправдае своето теоретично пренебрегване на тези фактори, Marx е измислил една собствена, чудновата теория, която той, след като вече по-рано я е докоснал в случайни загатвания, развива на с. 169 и 170 от третия том. Той изхожда от това, че когато един от двата фактора преобладава над другия, например търсенето над предлагането, или обратно, се образуват нередовни пазарни цени, които се отклоняват от образуващата „център на колебанието“ за тези пазарни цени „пазарна стойност“; че, напротив, когато стоките трябва да се продават по тази тяхна нормална пазарна стойност, търсенето и предлагането трябва тъкмо да се покриват. И към това той прибавя следната чудновата аргументация: „Когато търсенето и предлагането се покриват, те престават да действат. Когато две сили действат еднакво в противоположна посока, те взаимно се унищожават, не действат изобщо навън, и явленията, които протичат при това условие, трябва да бъдат обяснени другояче, а не чрез намесата на тези две сили. Когато търсенето и предлагането взаимно се унищожават, те престават да обясняват каквото и да било, не действат върху пазарната стойност и ни оставят още повече в тъмнина за това защо пазарната стойност се изразява тъкмо в тази сума пари, а не в никоя друга.“ Затова от отношението на търсенето и предлагането могат да се обяснят наистина „отклоненията от пазарната стойност“, които са предизвикани от преобладаването на една сила над другата, но не и височината на самата пазарна стойност.

Че тази странна теория добре подхожда на Marx в системата, е очевидно. Ако за височината на трайните цени от отношението на предлагане и търсене безусловно нищо не може да се обясни, тогава беше всъщност съвсем в реда на нещата, че Marx в своето поставяне на основите повече не се е грижил за тези маловажни фактори и без заобикалки е въвел в системата онзи фактор, който според неговото мнение единствен упражнява реално влияние върху височината на стойността, а именно труда.

Но не по-малко очевидно е, както вярвам, че онази странна теория е напълно погрешна. Нейната аргументация почива, както толкова често при Marx, върху игра с думи.

Съвсем правилно е, че при продажбата на една стока по нейната нормална пазарна стойност в известен смисъл предлагането и търсенето трябва да се покриват: т.е. че по тази цена действено се търси точно толкова от стоката, колкото и се предлага. Това обаче важи не само при продажбата по нормалната пазарна стойност, а при всяка, също и при една отклоняваща се, нередовна пазарна цена. По-нататък, всекиму, а и на Marx съвсем добре е известно, че предлагането и търсенето са еластични величини. Освен фактически достигащите до размяна търсене и предлагане винаги има още и едно „изключено“ търсене и предлагане; множество хора, които също желаят стоката за своята потребност, но не искат или не могат да предложат предлаганата от техните по-силни конкуренти цена, и множество хора, които също биха били готови да доставят търсената стока, но само на по-високи цени от тези, които влизат в съображение на настоящия пазар. И тъй думата, че предлагането и търсенето „се покриват“, изобщо не важи за цялото търсене и предлагане, а само за успешната част. Но най-сетне е и известно нещо, че механиката на пазара намира своята задача тъкмо в подбора на успешната част от съвкупното търсене и съвкупното предлагане и че най-важното средство на този подбор е ценообразуването. Не могат да се купят повече стоки, отколкото се продават. Затова от двете страни могат да достигнат до сделка само еднакъв брой кандидати (съответно кандидати за еднакво количество стоки). Подборът на този равен брой става сега чрез това, че цената автоматично се придвижва до височина, чрез която свръхбройните от двете страни се изключват, така че цената е едновременно за свръхбройните желаещи да купят твърде висока, а за свръхбройните желаещи да продадат твърде ниска. В определянето на тази височина на цената сега имат дял не само достигащите до сделка, но и отношенията на изключените кандидати,²² и затова е вече погрешно от равенството на достигащата до сделка част от предлагане и търсене да се заключава за пълно унищожаване на изхождащото изобщо от предлагане и търсене въздействие.

Но това е погрешно и по друга причина. Дори да приемем, че с ценообразуването има работа само количествено стоящата в равновесие успешна част от предлагане и търсене, то е съвсем погрешно и ненаучно допускане, че сили, които тъкмо взаимно се уравновесяват, поради това „престават“ да действат. Напротив, тяхното въздействие е именно постигнатото състояние на равновесие, и когато се касае да се обясни това състояние на равновесие с всички негови особености, към които по изтъкнат начин принадлежи височината на равнището, на което е било намерено равновесието, то това не може да стане, както смята Marx, само „другояче, а не чрез намесата на двете сили“, а може напротив да стане единствено чрез намесата на държащите се във взаимно равновесие сили. Такива абстрактни положения впрочем могат най-убедително да се направят очевидни чрез един практически пример.

Пускаме балон да се издигне. Всеки знае, че балонът се издига тогава и затова, когато и защото е напълнен с газ, който е по-рядък от атмосферния въздух. Но той не се издига в безкрайността, а само до определена височина, на която след това, докато други въздействия, като изтичане на газа и т.н., не променят положението, остава да виси неподвижно. Как се регулира сега и от какви фактори се определя тази височина на издигане? И това е напълно ясно и прозрачно. Плътността на атмосферния въздух намалява нагоре. Балонът се издига само дотогава, докато плътността на непосредствено заобикалящия го въздушен слой е още по-голяма от собствената му плътност, и престава да се издига, когато собствената плътност и плътността на заобикалящия въздушен слой тъкмо се уравновесяват. Следователно балонът ще се издигне толкова по-високо, колкото по-малка е плътността на пълнещия го газ и колкото в по-висок въздушен слой се среща същата степен на плътност на атмосферния въздух. При тези обстоятелства е очевидно, че обяснението на височината на издигане изобщо не може да се получи иначе, освен чрез позоваване на взаимните отношения на плътност на балона, от една страна, и на атмосферния въздух, от друга.

Но как би изглеждало нещата според Marxовия кръг от идеи? При достигната височина на издигане двете сили, плътността на балона и плътността на заобикалящия въздух, тъкмо се уравновесяват. Те „затова престават да действат“, „престават да обясняват каквото и да било“, те „не действат върху височината на издигане“, и ако следователно искаме да обясним последната, трябва да я „обясним другояче, отколкото чрез намесата на тези две сили“! Да, но чрез какво тогава?!

Или, когато една десетична везна при претегляне на тяло показва 50 кила, как може да се обясни това положение на везната? Чрез отношението между тежестта на претегляното тяло, от една страна, и теглилката, служеща за претегляне, от друга, не може, защото тези две сили при съответното положение на везната тъкмо се уравновесяват, поради което престават да действат, и от тяхното отношение изобщо нищо не може да бъде обяснено, дори и положението на везната!

Мисля, че заблудата е достатъчно ясна, както не по-малко и това, че същият вид заблуда лежи в основата на изложенията, в които Marx отстранява чрез разсъждения влиянието на търсенето и предлагането върху равнището на трайните цени. Впрочем, за да не възникне никакво недоразумение: далеч не е моето мнение, че позоваването на формулата за търсенето и предлагането вече съдържа пълно и задоволително обяснение на трайните цени. Напротив, моето мнение, изказано другаде често и подробно, е, че трябва точно да се анализират елементите, които с онзи лозунг се обозначават само грубо обобщаващо, точно да се установят видът и мярката на взаимното им влияние и по този начин да се стигне и до познанието на онези елементи, на които се пада специално влияние тъкмо върху трайното положение на цените. Но за това по-задълбочено обяснение отстраненото от Marx чрез разсъждения влияние на отношението между търсенето и предлагането върху ценообразуването е незаменимо междинно звено: то не минава встрани от него, а води точно през него.

Да поемем отново нишката си. Видяхме по различни признаци колко много Marx се стреми да изтласка в своята система влиянието на търсенето и предлагането на заден план. Сега пред него, при онзи забележителен обрат, който системата му прави след първата четвърт на третия том, се изправя задачата да обясни защо трайните цени на стоките гравитират не според въплътеното количество труд, а според отклоняващите се от него „производствени цени“.

Като силата, която осъществява това, той посочва – конкуренцията. Конкуренцията изравнява първоначално различните за различните производствени отрасли норми на печалбата, според различния органичен състав на капиталите, до една обща средна норма на печалбата,${}^{57}$57 и във връзка с това цените трябва в дългосрочен план да гравитират според производствените цени, които дават еднаква средна печалба.

Нека бързо установим няколко точки, които са от важност за оценката на това обяснение.

Първо е ясно, че позоваването на конкуренцията по съдържание не означава нищо друго освен позоваване на действието на търсенето и предлагането. В онова, вече веднъж приведено от нас по-горе място, в което Marx най-сбито описва процеса на изравняване на нормата на печалбата чрез конкуренцията на капиталите (III. 175 и сл.), той впрочем оставя този процес да бъде осъществен съвсем изрично чрез „такова отношение на предлагането към търсенето, че средната печалба в различните производствени сфери става една и съща, и поради това стойностите се превръщат в производствени цени“.

Второ, установено е, че при този процес не става дума за просто колебание около съответстващия на теорията за стойността от първите два тома гравитационен център, а именно около въплътеното работно време, а за окончателно изтласкване на цените към друг, траен гравитационен център, а именно производствената цена.

И сега се струпват въпрос след въпрос.

Ако според Marx отношението между търсенето и предлагането изобщо не може да упражнява никакво действие върху равнището на трайната цена, как може „конкуренцията“, която е идентична тъкмо с това отношение, да бъде силата, която измества равнището на трайните цени от нивото на „стойностите“ към толкова отдалеченото от него ниво на производствените цени?

Не се ли прокрадва, в това принудително и противоречащо на теорията призоваване на конкуренцията като deus ex machina, който изтласква трайните цени от съответстващия на теорията гравитационен център на въплътеното количество труд към друг гравитационен център, по-скоро неволно признанието, че „обществените движещи сили“, които управляват действителния живот, съдържат в себе си и проявяват някакви елементарни определящи основания на разменните отношения, които не могат да се сведат до работно време, и че следователно анализът на първоначалната теория, която дестилира като лежащо в основата на разменните отношения нищо друго освен работно време, е бил непълен, несъответстващ на фактите?

И освен това: Marx сам ни каза, и ние добре сме запечатали това място,²³ че стоките се разменят приблизително според своите стойности само тогава, когато съществува оживена конкуренция; следователно той тогава призова конкуренцията като фактор, който има тенденцията да изтласква цените на стоките към техните „стойности“. А сега опознаваме конкуренцията като сила, която, напротив, отдалечава цените на стоките от техните „стойности“ и ги изтласква към производствените цени! Има ли за тези изказвания, които при това се намират в една и съща глава, предполагаемо предопределената за фатална прочутост десета глава на третия том, някакво помирение? И ако Marx навярно е мислел да намери помирението в това, че едното положение важи за първобитни състояния, а другото за развитото съвременно общество – не трябва ли тук да му възразим, – че в първата глава на своето произведение той е въвел трудовата си теория за стойността не от отношенията на една робинзонада, а от тези на общества, „в които господства капиталистическият начин на производство“ и чието „богатство се явява като огромно струпване на стоки“? И не претендира ли той също в цялото си произведение, че трябва да виждаме и преценяваме отношенията на нашите съвременни общества в светлината на неговата теория за труда? Но ако попитаме къде, според собствените му изказвания, трябва да се търси областта на валидност на неговия закон за стойността в съвременното общество, то търсим съвсем напразно. Защото или не съществува конкуренция: тогава стоките изобщо не се разменят според своите стойности, съгласно Marx II. 156 и сл., или пък действа конкуренцията: тогава те още по-малко се разменят според своите стойности, а според своите производствени цени, съгласно Marx III. 176!

Така в злокобната десета глава се трупа противоречие върху противоречие. Не искам да удължавам и без това вече толкова разпространеното изследване с това, че изброявам и всички по-малки противоречия и неточности, от които гъмжи тази глава. Мисля, че всеки, който чете тази глава непредубедено, ще има усещането, че тя, така да се каже, се е изродила. Вместо строгия, сбит, предпазлив начин на изразяване, вместо желязно твърдата логика, с която сме свикнали от блестящите части на Marxовото произведение, тук намираме несигурност и отскачаща натура не само в аргументацията, а дори и в употребата на техническите изрази. Колко поразително е например постоянно менящото се схващане за търсенето и предлагането, които ту съвсем правилно се разглеждат като еластични величини с различия в интензитета, ту обаче, по най-лошия образец на отдавна преодоляна „вулгарна икономия“, като прости количества; или колко незадоволително и непоследователно е изложението за това от какви фактори се управлява пазарната стойност, когато различните партиди на излизащото на пазара количество стока се произвеждат при неравни производствени условия и тъй нататък!

Причината за това явление не може да се намери единствено в това, че тази глава е написана от застаряващия Marx, защото и в по-късни части се намира немалко великолепно написано изложение. Освен това онази злокобна глава, за чието съдържание още в първия том са разпръснати тъмни намеци,³⁹ трябва да е била замислена доста рано. А Marx пише тук объркано и колебливо, защото не е смеел да пише ясно и остро, без да изпадне в открито противоречие и отричане. Ако тук, където е изхождал от действителните, наблюдаеми в реалния живот разменни отношения, беше осветил с тях със същата сериозност и същата основателност, с която в продължение на два тома проследяваше своята хипотеза за трудовата стойност до крайните ѝ логически последици; ако тук беше дал на лозунга за „конкуренцията“ научно съдържание чрез грижлив стопанско-психологически анализ на „обществените движещи сили“, които под онова събирателно име стигат до действие, ако тук не беше намерил покой и отдих, докато някое междинно звено не е изяснено, някоя последица не е проследена докрай, или докато някое отношение изглежда тъмно или противоречиво – а почти всяка дума на сегашната му десета глава предизвиква към такова по-задълбочено изследване или изясняване – тогава той именно стъпка по стъпка би бил тласкан към изграждането на една по съдържание съвсем различна система, и откритото противоречие и отричане на кардиналните положения на първоначалната му система не биха могли да се избегнат. Да се избегнат можеха само чрез забулване, чрез размитост и тъмнина – това Marx трябва, ако не да е знаел, то поне инстинктивно да е почувствал, когато изрично отхвърли „по-задълбочения анализ на обществените движещи сили“.

И с това, мисля, е назовано също алфата и омегата на всички Marxови заблуди, противоречия и неясноти. Неговата система не държи солиден, затворен допир с фактите. Нито чрез здрав емпиризъм, нито чрез солиден стопанско-психологически анализ Marx е извлякъл от фактите основите на своята система, а я гради върху не по-твърда почва от тази на една колосана диалектика. Това е големият грях, който Marx полага на системата си в люлката. От него произтича всичко по-нататъшно с необходимост. Системата е подредена в определена посока, фактите вървят в друга и я пресичат ту тук, ту там. Тогава първородният грях всеки път поражда нов грях. Препъването не бива да става явно: затова или се забулва нещата в тъмнина или размитост, или се огъва и извърта с подобни диалектически изкуства както в началото, или, разбира се, където всичко това не помага, се противоречи на себе си. Това е знакът, под който стои десетата глава на третия том на Marx: тя донася дълго отлаганата лоша жетва, която трябваше да израсне от лошия посев!

У Werner Sombart на Marx неотдавна ⁴⁰ се яви също тъй пламенен, колкото и духовит апологет, чиято апология обаче показва една своеобразна черта. А именно, за да може да защити учението на Marx, той най-напред му подложи едно ново тълкуване.

Да пристъпим направо към главното. Sombart признава и сам привежда твърде проницателни доказателства за това,⁴¹ че Марксовият закон за стойността е погрешен, ако се твърди с претенцията, че той съответства на емпиричната действителност. За Марксовата стойност той казва (с. 573), че тя „не се проявява в разменното отношение на капиталистически произведените стоки“, че тя „не обозначава например точката ..., към която гравитират пазарните цени“, че тя „също тъй малко играе някаква роля например като фактор на разпределението при разпределянето на общественото годишно производство“, че тя изобщо „никъде не се проявява“ (с. 577). „Подгонената стойност“ има по-скоро само „едно убежище: мисленето на икономическия теоретик... Ако човек иска да има едно крилато определение за характеризиране на Марксовата стойност, то то е следното: неговата стойност не е емпиричен, а мисловен факт“ (с. 574).

Какво трябва да означава това „мисловно съществуване“ в смисъла на Sombart, ще видим веднага. Преди това обаче трябва още за миг да се спрем на признанието, че Марксовата стойност няма съществуване във фактическия свят на явленията. Любопитен съм донякъде дали марксистите ще ратифицират това признание. Човек с право може да се съмнява в това, тъй като самият Sombart вече трябваше да цитира един глас от марксисткия лагер, който, предизвикан от едно изказване на C. Schmidt, предварително протестира срещу подобно разбиране. „Законът за стойността не е ... закон на нашето мислене; ... законът за стойността е по-скоро от съвсем реален характер, той е природен закон на човешкото действие“.⁴² Също и дали самият Marx би ратифицирал това признание смятам за твърде съмнително. Отново е самият Sombart, който с похвална откровеност представя на читателя цяла редица Марксови места, които затрудняват това тълкуване.⁴³ Аз от своя страна смятам същото за направо несъвместимо с буквата и с духа на Марксовото учение.

Нека човек прочете само непредубедено изложенията, в които Marx развива своята теория на стойността. Неговото изследване започва изрично на почвата на „капиталистически организираните общества, чието богатство е една огромна сбирка от стоки“, с анализа на стоката (I. 9). За да „попадне на следата“ на стойността, той изхожда от разменното отношение на стоката. От действителното разменно отношение, питам аз, или от едно бленувано? Ако беше казал или имал предвид последното, навярно нито един читател не би сметнал за достойно за труда да проследи по-нататък една толкова посредствена спекулация. Всъщност той се позовава, както и не би могло да бъде другояче, с най-определен тон на явленията на действителния стопански свят. Разменното отношение на две стоки, казва той, винаги може да се представи в едно уравнение, напр. 1 quarter пшеница = a центнера желязо. „Какво казва това уравнение? Че в двете неща съществува нещо общо със същата величина, и всяко от двете, доколкото е разменна стойност, трябва да може да бъде сведено до това трето“, което трето, както узнаваме на следващата страница, е труд от еднакво количество.

Когато човек говори с такъв тон, че в поставените при размяната в равенство едно с друго неща съществува труд от еднакво количество и че същите трябва да могат да бъдат сведени до еднакви количества труд, то той все пак отправя претенцията, че изказаните тук отношения се намират не само в мисленето, а в действителния свят. Нека човек само си представи: тогавашната аргументация на Marx би била напълно невъзможна, ако едновременно с това той искаше да установи за действителните разменни отношения учението, че по принцип продукти от неравни количества труд се разменят едни срещу други.

Ако беше дал простор на тази мисъл – а че не ѝ е дал простор, тъкмо в това се състои раздорът с фактите, който му вменявам във вина –, то заключението му би трябвало да се окаже съвсем различно. Или би трябвало да обяви, че тъй нареченото приравняване при размяната не е истинско уравнение и не позволява заключението за наличието на „нещо общо със същата величина“ в разменените неща, или би трябвало да заключи, че търсеното общо нещо с еднаква величина не е и не може да бъде трудът! Невъзможно е обаче той да беше продължил да заключава така, както го е направил!

И също тъй в по-нататъшното изложение Marx при безброй случаи говори с фактически тон за това, че неговата „стойност“ е в основата на разменните отношения, и то така, че продукти от еднакво количество труд, че „еквиваленти“ се разменят едни срещу други.²⁴ На много, отчасти и от самия Sombart цитирани⁴⁵ места той претендира за своя закон за стойността характера и също тъй силата на природен закон, който във фактическия свят „се налага насилствено, както например законът за тежестта, когато на човека къщата се срутва над главата“.²⁵ Дори в третия том той съвсем изрично развива фактическите условия (те се свеждат до оживена двустранна конкуренция, виж по-горе), които трябва да бъдат дадени, „за да съответстват цените, по които стоките се разменят една срещу друга, приблизително на техните стойности“, и дава към това още пояснението, че това „естествено означава само, че тяхната стойност е гравитационната точка, около която се въртят техните цени“ (III. 156 и сл.).

Само мимоходом нека бъде отбелязано, че Marx също тъй често цитира одобрително по-стари писатели, които бяха застъпвали тезата, че разменната стойност на благата се определя от въплътения в тях труд, и то несъмнено бяха я застъпвали като теза, съответстваща на действителните разменни отношения.²⁶

По-нататък самият Sombart регистрира едно доказателство на Marx, в което той съвсем изрично претендира за „емпирична“ и „историческа“ истинност на своя закон за стойността (III. 155 във връзка с III. 175 и сл.).

И накрая: какво значение биха имали тогава описаните от нас гърчави усилия на Marx да докаже, че въпреки теорията на производствените цени неговият закон за стойността господства над фактическите разменни отношения, като регулира, от една страна, „движението на цените“, а от друга, самите производствени цени, ако той искаше да припише на своя закон за стойността само мисловна, а не фактическа валидност?

Накратко, аз смятам, че Marx нито сам е преподавал своята трудова теория на стойността в по-скромния смисъл, който Sombart сега иска да ѝ припише, нито пък е можел да я преподава така, ако сплетението от логически заключения, върху което той основава теорията си, трябва да има поне донякъде разумен смисъл. Впрочем това е въпрос, който Sombart може да обсъжда с привържениците на Марксовото учение. За онези, които, подобно на мен, смятат Марксовата теория на стойността за погрешна, той е напълно без значение. Защото или Marx е твърдял своя закон за стойността в претенциозния смисъл, че той отговаря на действителността – тогава ние одобрително отбелязваме изявлението на Sombart, че в този смисъл твърдян, той е погрешен. Или Marx сам не му е приписвал фактическа валидност – тогава, по мое мнение, изобщо не може да се конструира никакъв смисъл, в който той би могъл да води научно значимо съществуване. Той е практически и теоретически една нула.

По този въпрос Sombart обаче е на друго мнение. Тъй като с удоволствие се отзовавам на изричната покана на този проницателен учен, който очаква от една свежа, „радостна“ борба на мненията най-доброто за напредъка на науката, аз с радост съм готов да обсъдя и този пункт с него. Правя това впрочем със съзнанието, че с това вече не се движа на почвата на „критиката на Marx“, която той ме покани да преразгледам въз основа на новото тълкуване, а упражнявам изключително „критика на Sombart“.

Какво всъщност трябва да означава съществуването на стойността като „мислителен факт“ у Sombart? То трябва да означава, че „понятието за стойност е помощно средство на нашето мислене, от което се ползваме, за да си направим разбираеми феномените на стопанския живот“. По-точно определено, постижението на представата за стойност е „да накара качествено различните като потребителни блага стоки да ни се явят в количествена определеност. Ясно е, че аз изпълнявам този постулат с това, че мисля сиренето, коприната и кремовете за обувки като само-продукти на абстрактно човешки труд и ги съотнасям едни към други само количествено, като количества труд, чиято величина се определя от съдържащото се в тях трето, измеримо във времеви дължини равно“.⁴⁸

Дотук, с изключение на една известна закачка, всичко е наред. Безспорно е само по себе си допустимо за определени научни цели да се абстрахира от всякакъв вид различия, които нещата проявяват в едно или друго направление, и те да се вземат предвид само според едно единствено свойство, което им е общо и чиято общност дава почвата за сравнимост, съизмеримост и тъй нататък. Точно по същия начин например механичната динамика с право абстрахира за много от своите проблеми изцяло от различната форма, цвят, плътност, структура на движещите се тела и вижда в тях само маси: блъснати билярдни топки, летящи топовни гюлета, тичащи деца, движещи се железопътни влакове, падащи камъни, носещи се в космическото пространство небесни тела влизат тогава предвид единствено като движещи се маси. Не по-малко може следователно да бъде позволено и целесъобразно да си представяме сиренето, коприната и кремовете за обувки като „само-продукти на абстрактно-човешки труд“.

Закачката започва с това, че Sombart претендира за тази представа заедно с Marx за наименованието представа за стойност. Този процес допуска – за да процедираме съвсем изчерпателно – мислимо две тълкувания. Както е известно, наименованието стойност в двата си нюанса на потребителна стойност и разменна стойност вече служи както в научния, така и в народния език за обозначаване на съвсем определени феномени. Това именуване може сега или да е извършено с претенцията, че единствено взетото предвид свойство на нещата да бъдат продукт на труда представлява меродавният момент за явленията на стойността в иначе обичайния научен смисъл, тоест например за явленията на разменната стойност; или това именуване може да е извършено без тази задна мисъл, като чисто произволно назоваване, за което именувания за съжаление няма строг, налагаем закон, а само целесъобразност и такт като ръководна нишка.

Ако второто тълкуване беше вярно, тоест ако назоваването на „въплътения труд“ като „стойност“ не беше свързано с претенцията, че въплътеният труд е същността на разменната стойност, тогава работата би била съвсем безобидна. Не би имало налице нищо друго освен една напълно допустима абстракция, свързана впрочем с една възможно най-непрактична, нецелесъобразна, заблуждаваща номенклатура. Би било горе-долу така, сякаш на някой физик изведнъж би му хрумнало да обозначи различните тела, които той схваща при абстрахиране от форма, цвят, структура и тъй нататък само като маси, като „живи сили“; което наименование, както е известно, вече притежава здраво гражданско право в смисъла, че обозначава функция от маси и скорости, тоест нещо доста различно от самата маса. Все пак тук не би имало налице научна грешка, а само едно (наистина практически доста опасно) грубо нецелесъобразие в номенклатурата.

Но така стои работата в нашия случай очевидно не; не у Marx, но също и не у Sombart. И с това нашата закачка започва да расте.

Моят уважаван опонент сигурно ще ми признае, че не всяка произволна абстракция бива да се прави за всяка произволна научна цел. Би било например очевидно недопустимо обоснованото за определени динамични проблеми схващане на различните тела като „само-маси“ да се положи в основата и на разглеждането на оптичните или акустичните проблеми. Също и в рамките на самата механична динамика със сигурност е недопустимо да се държи на абстракцията от формата и агрегатното състояние например и при развитието на закона за клина. На тези примери се показва, че в науката и „мислите“, и „логиката“ не бива съвсем необвързано да се отдалечават от фактите. И за тях важи изречението: „Est modus in rebus, sunt certi denique fines“. И тези „определени граници“ аз смятам, без да трябва да се опасявам от противоречие от страна на моя уважаван опонент, че мога да обознача така: че всеки път бива да се абстрахира само от онези особености, които са ирелевантни за подлежащото на изследване явление, nota bene наистина, фактически ирелевантни. Напротив, в подлежащия на по-нататъшно разглеждане остатък, тъй да се каже представния скелет, трябва да се запази всичко, което в конкретното направление е фактически релевантно.

Да направим приложението към нашия случай.

Марксовото учение по най-настоятелен начин полага схващането на стоките като „само-продукти“ в основата на научното изследване и преценка на разменните отношения на стоките. Sombart одобрява това и дори стига, в малко неопределени изрази, по които, именно поради тяхната неопределеност, не искам да споря по-нататък с него, дотам, че разглежда основите на цялото „стопанско битие“ на хората в светлината на онази абстракция.⁴⁹

Че въплътеният труд в първото или дори във второто направление е единствено релевантното, сега самият Sombart дори не се осмелява да твърди. Той се задоволява с твърдението, че с онова схващане се изтъква „икономически обективно най-релевантният факт“.⁵⁰ Това твърдение изобщо не искам да оспорвам. Само че не бива да се иска да му се придава такова значение, сякаш другите релевантни наред с труда факти бяха от толкова дълбоко подчинено значение, че поради своята незначителност могат изцяло или почти изцяло да бъдат пренебрегнати. Нищо не би било по-погрешно от това. За стопанското битие на хората например е в твърде висока степен релевантно дали земята, която те обитават, прилича повече на Рейнската равнина, или пък на Сахара или Гренландия; и също това е от огромно значение дали трудът на хората се подпомага от натрупан отпреди запас от блага, момент, който също не може да се разложи съвсем чисто в труд сам по себе си. Що се отнася изобщо до разменните отношения, за някои блага, като например за стари дъбови стволове, за въглищни залежи, за поземлени имоти, трудът съвсем сигурно не е обективно най-релевантното обстоятелство; и дори последното да може да се признае за главната маса от стоки, все пак трябва настоятелно да се изтъкне, че и другите, меродавни наред с труда фактори упражняват толкова значително влияние, че фактическите разменни отношения все пак се отдалечават доста съществено от онази линия, която би съответствала единствено на въплътения труд.

Но ако за разменните отношения и разменната стойност трудът не е единствено релевантният, а само един релевантен фактор, макар и най-силният, наред с други, тъй да се каже primus inter pares, тогава според предпоставеното е просто неправилно и недопустимо да се основава една насочена към разменната стойност „представа за стойност“ единствено върху труда; точно толкова неправилно и недопустимо, колкото ако някой физик би искал да основе „живата сила“ единствено върху масата на телата и би искал да елиминира скоростта на същите чрез абстракция изцяло от своята калкулация.

Аз наистина съм учуден, че Sombart не е видял или почувствал това, толкова повече, че при формулирането на мнението си той случайно прилага изрази, които, бих казал, са с такава предизвикателна несъвместимост със собствените му предпоставки, че човек би помислил, че той е трябвало да се препъне в тази очевидна несъвместимост. Той е изходил от това, че характерът на стоките като продукти на обществения труд представлява икономически обективно най-релевантния факт в тях, обосновава това с това, че снабдяването на хората със стопански блага, „при равни природни условия“, главно зависи от развитието на обществената производителна сила на труда, и от това извежда заключението, че този факт намира своя „адекватен“ икономически израз в основаната единствено върху труда представа за стойност. Той повтаря тази мисъл на с. 576 и 577 в малко различен словесен обрат два пъти, при което обаче изразът „адекватен“ всеки път се завръща непроменен.

Аз сега питам: Не е ли напротив очевидно, че основаната единствено върху труда представа за стойност не е адекватна на предпоставката, че трудът е само най-релевантният измежду няколко релевантни факта, а далеч я надхвърля? Тя би била адекватна само ако като предпоставка беше можело да се твърди, че трудът е единствено релевантният факт. Това обаче Sombart изобщо не е твърдял. Неговото твърдение гласи само, че трудът означава много, че означава повече от всеки друг фактор за разменните отношения и за цялото човешко битие, а за този факт Марксовата формула за стойността, според която единствено трудът означава всичко, със сигурност също толкова малко е адекватен израз, колкото би било адекватно за $1+1/2+1/4$1+1/2+1/4 да се сложи единствено единица!

Твърдението за „адекватната“ представа за стойност обаче не е само фактически невярно, но зад него се спотайва, както ми се струва – у Sombart със сигурност несъзнателно – малко и хитрост. Sombart именно с изричното признание, че Марксовата стойност не понася проверка на фактите, претендира за „подплашената стойност“ убежище в „мисленето на икономическия теоретик“. От тази защитена област той обаче неусетно прави една съвсем учтива вилазка в света на фактите, когато все пак отново претендира за своята представа за стойност, че тя е адекватна на обективно най-релевантния факт, или, в още по-претенциозни думи, че в нея „един обективно владеещ стопанското съществуване на човешкото общество технически факт е намерил адекватния икономически израз“ (с. 577).

Смятам, че това е похват, срещу който човек има право да възрази. Или едното, или другото! Или искаме да твърдим за Марксовата стойност, че тя съответства на фактите: тогава обаче нека се задържим с това твърдение на най-предната огнева линия, без да търсим прикритие срещу пълна, строга проверка чрез фактите зад позицията, че всъщност изобщо не сме искали да твърдим някакъв емпиричен факт, а само да конструираме „спомагателно средство на нашето мислене". Или пък търсим прикритие зад тази защитна стена, отклоняваме се от строгата проверка чрез фактите: тогава нека не се опитваме по заобиколния път на смътни, мимоходни твърдения отново да претендираме за Марксовата стойност за някакъв вид емпирична валидност, която по право би ѝ се полагала единствено ако тя бе издържала изрично отхвърлената проверка чрез фактите. Изразът за „адекватен на господстващия факт израз" в крайна сметка не означава нищо друго, освен че Marx по същество е прав и емпирично. Добре. Ако Sombart или някой друг иска да твърди това, то нека го твърди открито, нека пропусне интермедията с просто „мисловния факт" и нека вместо това ясно и недвусмислено се изправи пред проверката чрез фактите; тя ще покаже колко много или колко малко пълните факти се различават от „адекватния израз на господстващия факт". Дотогава обаче смятам, че мога да се задоволя с констатацията, че и при Sombart нямаме работа с безобидния вариант на допустима и само неточно назована абстракция, а с амбициозен пробив в областта на фактическите твърдения, за които доказателство не е представено, нито дори опитано, а избягнато.

И в едно друго отношение Sombart, както смятам, си е присвоил едно недопустимо амбициозно твърдение на Marx с твърде малко собствена критика. Имам предвид твърдението, че схващането на стоките като „само-продукти" на обществения труд предлага единствената възможност да поставим стоките за нашето мислене в количествено отношение, да ги направим „съизмерими" и следователно изобщо едва да направим явленията на стопанския свят „достъпни" за нашето мислене.²⁷ Нима Sombart би искал да се придържа към това и след критична проверка? Нима той наистина би смятал, че можем да направим разменните отношения достъпни за нашето научно мислене само или въз основа на Марксовото понятие за стойност, или изобщо не? Не мога да го повярвам. Прословутата диалектическа аргументация на Marx на стр. 12 от първия том в крайна сметка не може да има убедителна сила за един Sombart. Освен това Sombart вижда и знае също толкова добре, колкото и аз, че не само трудови продукти, но и чисти природни продукти се поставят в размяната в количествено отношение и следователно са практически съизмерими както помежду си, така и с трудовите продукти. И при това положение те уж не би трябвало да бъдат съизмерими за нашето мислене, освен въз основа на един признак, който при тях изобщо не е налице, а и при трудовите продукти макар да е наличен по вид, по величина не съответства, тъй като, по признание, и трудовите продукти не се разменят в съотношението на въплътения в тях труд? Нима това не би трябвало за безпристрастния теоретик да бъде по-скоро едно никак не подлежащо на неразбиране указание, че въпреки Marx истинският общ знаменател, истинското „общо" в размяната тепърва трябва да се търси, и то да се търси в друга посока, отколкото е сторено от Marx?

Това ме отвежда до една последна точка, която бих искал още да засегна по отношение на Sombart. Sombart иска да сведе противоречието, което съществува между Марксовата система, от една страна, и възгледите на противостоящите ѝ теоретични системи, и преди всичко на тъй наречените австрийски икономисти, от друга страна, в крайна сметка до един методологичен спор за принципи. Marx бил представител на един краен обективизъм, ние, останалите, представлявали един субективизъм, който завършва в психологизъм. Marx не проследявал мотивите, които определят отделните стопански действащи субекти в техния начин на действие, а търсел обективните фактори, „стопанските условия", „които са независими от волята (мога навярно да добавя, често и от знанието) на отделния човек"; той се стремял да установи „какво се случва зад гърба на отделния човек чрез властта на независими от него отношения". Ние, напротив, „се опитваме да обясним процесите на стопанския живот в крайна сметка от психиката на стопанските субекти" и „пренасяме закономерността на стопанския живот в психологическата мотивация".⁵²

Това е със сигурност изящна и духовита забележка, каквито впрочем в Sombartовата статия могат да се намерят в изобилие. Но тя ми се струва, въпреки своето несъмнено правилно ядро, все пак да не улучва същественото: нито ретроспективно, за обяснението на досегашното поведение на Марксовите критици спрямо Marx, и вследствие на това също не и проспективно, с изискването за една съвсем нова ера на Марксовата критика, която всъщност едва трябвало да бъде започната, за която дори още „почти напълно липсват подготвителни трудове",⁵³ и при която преди всичко едва за методологическия предварителен въпрос трябвало да се търси решение.⁵⁴

На мен ми се струва, че нещата стоят много повече така. Несъмнено съществува посочената от Sombart разлика в изследователските методи. Но „старата" Марксова критика, доколкото мога да съдя по самия себе си, се е борила с Marx не заради избора на неговия метод, а заради грешките му при упражняването на избрания метод. За други Марксови критици нямам право да говоря, следователно трябва да говоря за самия себе си. Аз лично заемам сега по въпроса за метода сходно становище с онова, което по отношение на художествената литература е застъпвал онзи литератор, който заявил, че допуска всеки жанр, с единственото изключение на „genre ennuyeux". Аз допускам всеки метод, при предпоставката, че той се прилага така, че при това да се получи нещо правилно. Нямам и нищо против обективистичния метод. Смятам, че той и в такива области на явленията, които имат работа с човешки действия, може да опосредства добиването на реални познания. Съгласявам се също напълно охотно, а понякога и сам съм обръщал внимание на сходни явления, че известни обективни фактори могат да встъпват в закономерна връзка с типични човешки действия, без влиянието на съответния фактор ясно да достига до съзнанието на закономерно действащите. Ако например статистиката показва, че самоубийствата в определени месеци, да речем през юли и ноември, настъпват особено многобройно, или че с добротата на реколтата броят на годишните бракосъчетания се покачва и спада, то аз съм убеден, че повечето от кандидатите за самоубийство, чието прибавяне така издува тангентата на самоубийствата за месеците юли и ноември, изобщо не се сещат, че е тъкмо юли или ноември, и че също тъй у желаещите да встъпят в брак мисълта за моментно по-евтините цени на хранителните продукти не играе никаква непосредствена роля при тяхното решение.²⁸ И въпреки това разкриването на такива обективни връзки има несъмнена познавателна стойност.

Но при това трябва да направя известни, както смятам, саморазбиращи се уговорки. Първо, струва ми се ясно, че познанието на такива обективни връзки без познанието на субективните междинни звена, които опосредстват причинната верига, със сигурност още не означава най-висшата степен на познание, а че съвършеното разбиране се опосредства едва чрез познанието на външните и вътрешните връзки. И с това ми се струва, че и поставеният от Sombart въпрос, „дали обективистичното направление в науката за народното стопанство е изключващо или допълващо оправдано",⁵⁶ от само себе си се решава в смисъл, че онова направление може да бъде само „допълващо оправдано".

Второ, смятам, макар да не искам тук да споря за това с инакомислещи като за въпрос на мнение, че тъкмо за стопанската област, в която имаме работа тъй преобладаващо със съзнателни, пресметнати човешки действия, от онези два извора на познанието първият, обективистичният, и в най-добрия случай може да допринесе само твърде беден, и преди всичко сам за себе си съвсем недостатъчен дял от цялото достижимо познание.

Трето обаче – и това засяга специално Марксовата критика – трябва с пълна определеност да изисквам, че ако човек прилага обективистичния метод, нека го прилага правилно. Нека се констатират външни, обективни връзки, които съдбовно, със или без знанието, със или без волята на действащите, господстват над техните действия; но нека тогава те се констатират правилно. А това Marx не е направил. Своята фундаментална теза, че трудът сам господства над всички разменни отношения, той нито е констатирал по обективистичен път от външния, осезаем, обективен свят на фактите, с който тя, напротив, се намира в противоречие, нито е извел субективистично от мотивите на разменящите, а я е пуснал на бял свят като рожба-недоносче на една диалектика, каквато по-произволна и по-чужда на фактите навярно никога още не се е появявала в историята на нашата наука.

И още нещо. Marx не се е задържал на „обективистичната" линия. Той не е могъл да избегне да се позове все пак и на мотиви на действащите като на действаща сила на своята система. Той прави това главно с позоваването си на „конкуренцията". Та нима е твърде много да се изисква, че ако вече прави субективистични включвания в своята система, той би трябвало да ги прави правилно, основно и без противоречия? И срещу това скромно изискване Marx отново е съгрешил. Тези прегрешения, които, повтарям, нямат нищо общо с избора на метода, а са порицавани под господството на всеки метод, бяха за мен причината, поради която съм се борил и се боря с Марксовата теория като погрешна: тя представлява според мен единствения недопустим жанр, жанра на лъжливите теории!

Затова аз заемам и отдавна вече съм заемал онова становище, към което Sombart иска да отведе една тепърва пробуждаща се бъдеща Марксова критика. Той си представя, „че навярно би трябвало по следния начин да се опита една оценка и критика на Марксовата система: Изключващо или допълващо оправдано е обективистичното направление в науката за народното стопанство? Ако човек би отговорил на този въпрос с да, то по-нататък би следвало да се запита: повелителен ли е Марксовият метод на едно количествено определяне на стопанските факти чрез мисловното спомагателно средство на понятието за стойност? Ако да: трудът ли е правилно избраното съдържание на понятието за стойност. Ако да: оспорими ли са Марксовата аргументация, систематичното построение, изводите и т.н.?"

Аз отдавна си отговорих на първия методологически предварителен въпрос в полза на едно „допълващо" оправдание на обективистичния метод. Също тъй за мен беше и е извън съмнение, че, за да остана при думите на Sombart, повелително е и „едно количествено определяне на стопанските факти чрез мисловното спомагателно средство" на понятие за стойност. Но третия въпрос, дали трудът е правилно избраното съдържание на това понятие за стойност, отдавна смятах за решен в отрицателен смисъл, а четвъртия въпрос, дали Марксовата аргументация, изводи и т.н. са оспорими, за също тъй решено в утвърдителен смисъл.

Как светът в крайна сметка ще отсъди по този въпрос? – За това нямам никакво съмнение. Марксовата система има минало и настояще, но няма трайно бъдеще. От всички видове икономически системи онези, които, подобно на Марксовата, почиват върху кухо диалектическо основание, са, струва ми се, най-сигурно обречени на гибел. Човешкият дух може за миг, но не и трайно да бъде впечатлен от една ловка реторика. В дългосрочен план все пак винаги се налагат фактите, здравото свързване не на думи и фрази, а на причини и следствия. В областта на естествените науки едно произведение като Марксовото днес вече би било невъзможност. В съвсем младите обществени науки то можа да придобие влияние, голямо влияние, и вероятно ще го загубва само бавно, твърде бавно. Бавно, защото то има най-мощната си опора не в убедените глави на привържениците, а в техните сърца, в техните желания и стремежи. Освен това то има да живее още дълго от големия капитал на авторитет, който си е спечелило сред мнозина. Във встъпителните думи на този очерк казах, че Marx като писател имаше голямо щастие. Не най-малко щастливото обстоятелство на писателската му съдба ми се струва това, че завършекът на неговата система се появи едва 10 години след смъртта му, почти тридесет години след първия том. Ако ученията и констатациите на третия том бяха стигнали пред очите на непредубедения читател едновременно с първия том, тогава, мисля, би имало само малцина читатели, на които логиката на първия том все пак не би се сторила малко съмнителна! Сега една вкоренявана в продължение на 30 години вяра в авторитета образува бастион срещу проникването на критичното познание – бастион, който наистина със сигурност, но все пак само бавно ще се рони.

Но дори когато това се случи, заедно с Марксовата система със сигурност няма да бъде преодолян и социализмът – нито теоретичният, нито практическият. Тъй както е имало социализъм преди Marx, ще има такъв и след Marx. Заради онова, което в социализма е движеща сила – а че въпреки всички преувеличения в него има нещо движещо, доказва не само неоспоримото освежаване, което икономическата теория получи чрез появата на социалистическите теоретици, но и прочутата „капка социален елей", с която мерките на практическото държавническо изкуство, и в много случаи със сигурност не в свой ущърб, днес навсякъде обичат да се помазват – заради онова, казвам, което в социализма е движеща сила, неговите умни ръководни глави със сигурност няма да пропуснат своевременно да потърсят свързване с по-жизнеспособна научна система. Те ще се опитат да заменят прогнилата опора. С колко много или с колко малко пречистване на ферментиращите идеи – това ще покаже бъдещето. Може би, дано все пак работата невинаги да бъде просто гонена в кръг, а при този случай няколко заблуди да бъдат отърсени завинаги и няколко познания окончателно да бъдат прибавени към съкровището на сигурното и вече дори от партийната страст неоспорвано знание.

Marx обаче ще отстои трайно място в историята на обществените науки – по същите причини, със същата смесица от положителна и отрицателна заслуга, както и неговият образец Hegel. И двамата бяха лично гении на мисленето. И двамата, всеки в своята област, придобиха неимоверно влияние върху мисленето и чувстването на цели поколения, почти може да се каже – върху самия дух на времето. А специфично теоретичното им дело беше и при двамата извънредно изкусно замислена, с приказна комбинативна сила в безброй мисловни етажи изградена, с възхитителна духовна сила удържана – къщичка от карти.