Доказателството, че един автор си е противоречил, може да бъде необходим етап, но никога не бива да бъде крайната цел на една предметна и плодотворна критика. Само сравнително беден е степента на критическото познание да се знае, че в дадена система се крие грешка, която все пак е възможно да бъде и просто случайна и лична грешка на автора. Едно действително преодоляване на здраво построена система не е възможно по друг начин освен ако се удаде да се докаже съвсем точно точката, в която заблудата е проникнала в системата, и пътищата, по които тя се е разпространила и разклонила в нея. Трябва да се разбере изходната точка, развитието и катастрофата на заблудата, която достига връхната си точка в самопротиворечието, толкова добре и – почти бих казал – дори като противник толкова съпричастно, колкото обратно човек се стреми да разбере взаимовръзките на една система, на която се отдава.
Съвсем своеобразно изострени обстоятелства доведоха до това, че в случая на Marx въпросът за самопротиворечието придоби много по-голямо значение, отколкото обикновено му се полага, и съответно на това и аз отделих на този въпрос обширно място. Но именно спрямо толкова значим и влиятелен мислител толкова по-малко бива да се изплъзваме от втората, както смятам, и в този случай предметно още по-плодотворна и поучителна част на критическата задача.
Да започнем с въпрос, който веднага ни довежда до главното: по какъв път Marx е стигнал до теоретичното основно положение на учението си, до положението, че всяка стойност почива единствено и само върху въплътени количества труд?
Че това положение не е някаква от само себе си разбираща се и затова съвсем неизискваща доказателство аксиома, е извън съмнение. Стойността и усилието, както вече веднъж изложих на друго място, в никакъв случай не са две толкова взаимно свързани понятия, че човек непосредствено да трябва да бъде обзет от прозрението, че усилието е основанието на стойността. „Че съм се мъчил за някое нещо, е един факт; че нещото е и стойностно колкото мъката, е втори, различен от него; и че двата факта не винаги вървят ръка за ръка, е твърде сигурно потвърдено от опита, за да е възможно за това каквото и да било съмнение. Всяко от безбройните безуспешни усилия, които всекидневно поради техническа несръчност или поради погрешна спекулация или просто поради нещастие се разпиляват за безстойностен резултат, дава свидетелство за това. Но не по-малко и всеки от многобройните случаи, в които малко усилие се възнаграждава с висока стойност'.²³
Ако следователно въпреки това за някоя област се твърди необходимо и закономерно съвпадение на двете величини, то човек трябва да даде на себе си и на читателите си сметка за някакви основания, които са в състояние да подкрепят подобно твърдение.
Marx сега изнася и в системата си обосновка. Но смятам, че мога да убедя в това, че поетият път на обосновка по начало е бил неестествен, несъответстващ на природата на проблема; че по-нататък изложената в системата обосновка очевидно не е била онази, посредством която самият Marx е стигнал до убеждението си, – а че тя е била впоследствие измислена като изкуствено аранжирана опора за едно предубедено мнение, почерпено от други впечатления; че най-сетне – и това е най-решаващото – доказателството е пронизано от струпан брой най-очевидни логически и методически грешки, които го лишават от всякаква доказателствена сила.
Да погледнем по-внимателно.
Основната теза, в която Marx предлага на читателите си да повярват, е, че разменната стойност на стоките – защото само върху нея, не върху потребителната стойност е насочен анализът му – намира основание и мярка във въплътените в стоките количества труд.
Сега както разменните стойности, съответно цените на стоките, така и количествата труд, които са необходими за тяхното възпроизводство, са външно изпъкващи величини, които общо взето са доста добре достъпни за опитно установяване. Поради това за Marx очевидно най-естественото би било, за да се убеди в едно положение, чиято правилност или неправилност трябва да се отпечата в опитните факти, да апелира към опита, с други думи: за своята достъпна за чисто емпирично доказателство теза да предприеме и чисто емпирично доказателство. Но Marx не прави това. При това дори не може да се каже, че той е отминал нехайно този възможен и със сигурност също подходящ извор на познание и доказателство. А напротив, както показват разсъжденията на третия му том, той знае много добре какви са емпиричните факти и че те противоречат на тезата му. Той знае, че цените на стоките се установяват не съразмерно с въплътеното количество труд, а с цялостните производствени разходи, обхващащи и още други елементи. Поради това той е избегнал най-естествената проверка на тезата си със сигурност не случайно, а в ясното съзнание, че по този път не може да се постигне благоприятен за тезата му резултат.
Но съществува и втори, за подобни тези също напълно естествен път на доказване и убеждаване, а именно психологическият. Може именно – чрез една много употребявана в нашата наука смес от индукция и дедукция – да се изследват мотивите, които ръководят хората, от една страна, при извършването на разменни сделки и при установяването на разменните цени, а от друга страна, при тяхното участие в производството; и от естеството на тези мотиви могат да се правят изводи за един типичен начин на действие на хората, при което, между другото, по възможност би могла да се прояви и една връзка на редовно искани и допускани цени с количеството труд, необходимо за произвеждането на стоките. Този метод именно при подобни въпроси често и с най-добър успех е бил прилаган – обичайното обосноваване например на закона за предлагането и търсенето, на закона за производствените разходи, обяснението на поземлената рента и т.н. почиват на него – и самият Marx нерядко се е служил с него, поне в груби черти. Само именно при своята фундаментална теза той отново го отбягва. Макар че очевидно твърдяната външна връзка между разменните стойности и количествата труд би могла да намери своето пълно разбиране едва чрез разкриването на психологическите междинни звена, които ги свързват, той се отказва от изложението на тези вътрешни връзки; той дори обявява веднъж при случай „по-задълбочения анализ“ на „двете обществени движещи сили“ на „търсенето и предлагането“, който тъкмо би довел до онази вътрешна връзка, за „тук неуместен“ (III. 169), при което „тук“ наистина се отнася най-напред само за един екскурс относно влиянието на търсенето и предлагането върху ценообразуването, но фактически и практически се простира, доколкото става дума за един действително „задълбочен“ и основателен анализ, върху цялата Marxова система и в частност също върху обосноваването на нейната най-важна основна мисъл.
Но и тук отново трябва да се отбележи нещо особено. Marx именно и при този втори възможен и естествен метод на изследване не преминава просто с непредубедена небрежност. Той по-скоро отново съзнателно го отбягва и в пълно съзнание за това какъв резултат би донесъл той и че този резултат не би бил благоприятен за неговата теза. В третия том той именно призовава онези действащи в производството и в размяната подбуди, на чийто „по-задълбочен анализ“ тук и другаде се отказва, под тяхното грубо събирателно име „конкуренция“, и знае и излага, че тези подбуди в действителност не водят до приспособяване на цените към количествата труд, въплътени в стоките, а напротив – ги отдалечават от този мащаб и ги тласкат към едно равнище, което съответства на съдействието поне на един втори, координиран фактор. Тъкмо „конкуренцията“ е тази, която според Marx предизвиква образуването на прочутата средна норма на печалбата и „превръщането“ на чистите трудови стойности в отклоняващи се от тях „производствени цени“, обхващащи и една порция средна печалба.
Вместо сега да обоснове тезата си от опита или от действащите в него мотиви – емпирично или психологически – Marx предпочита да поеме по един трети, за подобна материя наистина малко странен път на доказване: пътя на едно чисто логическо доказателство, на една диалектическа дедукция от същността на размяната.
Marx е намерил още у стария Aristoteles мисълта, че „размяната не може да съществува без равенство, а равенството не без съизмеримост“ (I. 35). За тази мисъл той се закача. Той си представя размяната на две стоки под образа на едно уравнение, заключава, че в двете разменяни и с това приравнени неща трябва да съществува „нещо общо от една и съща величина“, и се заема да издири това общо, до което приравнените неща като разменни стойности трябва да бъдат „редуцируеми“ (I. 11).
Бих искал, между другото, да отбележа, че още първата предпоставка, според която при размяната на две неща трябва да се проявява едно тяхно „равенство“, ми се струва много немодерна – на което впрочем в края на краищата не би имало голямо значение –, но и много нереалистична или, казано направо на чист език, погрешно мислена. Където владее равенство и точно равновесие, там обикновено не настъпва никаква промяна в досегашното състояние на покой. Ако следователно при случая на размяната работата завършва с това, че стоките сменят своя притежател, то това е много по-скоро признак за това, че е имало някакво неравенство или превес, чрез чиято развръзка е била принудена промяната – тъкмо така, както между съставните части на приближени едно до друго съставни тела се образуват нови химически съединения, когато „химическото сродство“ към съставните части на приближеното чуждо тяло именно не е точно еднакво силно, а по-силно, отколкото към съставните части на досегашния състав. Всъщност и съвременната политическа икономия е единодушна в това, че старото схоластично-теологично схващане за „еквивалентността“ на разменяните стойности е несъстоятелно. Но не искам да отдавам на тази точка по-нататъшна тежест и се обръщам към критичното изследване на онези логически и методически операции, чрез които Marx дестилира труда като търсеното „общо“.
Тъкмо тези операции са онези, за които вече по-горе загатнах, че ми се струват да образуват най-болезнената точка на Marxовата теория. Те съдържат почти толкова научни кардинални грешки, колкото и мисловни звена – а тези съвсем не са малко –, и носят осезаеми следи от това, че са били допълнително измъдрувани и изкуствено скалъпени, за да се представи едно предварително възприето мнение като привидно естествен резултат на един действителен ход на изследване.
При търсенето на характерното за разменната стойност „общо“ Marx поема следния похват. Той прави преглед на различните свойства, които приравнените в размяната обекти изобщо притежават, после по метода на изключването отстранява всички онези, които не издържат изпитанието, докато накрая остава само едно-единствено свойство. Това – то е свойството да бъде продукт на труда – трябва тогава да бъде търсеното общо свойство.
Този похват е малко странен, но сам по себе си не е укорим. Наистина е малко странно, когато, вместо предполагаемото характерно свойство да се подложи положително на изпитание – което впрочем би довело до един от двата разгледани по-рано, съзнателно избягвани от Marx методи –, си набавя убеждението, че тъкмо то е търсеното свойство, единствено по отрицателния път, че всички останали свойства не са то, а едно все пак трябва да бъде то. Все пак този метод може да доведе до желаната цел, ако се прилага с необходимата предпазливост и пълнота; т.е. ако с педантична грижливост се внимава всичко, което му принадлежи, действително да бъде сложено в логическото сито и после при нито едно звено, което в хода на пресяването се изключва, да не се допусне грешка.
Но как постъпва Marx?
Той от самото начало слага в ситото само онези притежаващи разменна стойност неща, които притежават свойството, което накрая иска да отсее като „общото“, и оставя всички другородни вън. Постъпва като някой, който силно желае от урната да излезе бяла топка и предпазливо подпомага този резултат, като не слага в урната никакви други освен бели топки. Той именно ограничава обхвата на изследването си върху субстанцията на разменната стойност от самото начало до „стоките“, при което това понятие, без да го дефинира тъкмо грижливо, във всеки случай схваща по-тясно от това на „благата“ и го ограничава до продукти на труда за разлика от природните дарове. Но е напълно очевидно: ако размяната действително означава приравняване, което предполага наличието на едно „общо от еднаква величина“, то това общо трябва да се търси и да се намира при всички родове блага, които влизат в размяна; не само при продуктите на труда, но и при природните дарове, като земята и почвата, дървото на корен, при водните сили, въглищните залежи, кариерите, петролните находища, минералните води, златните мини и подобни13. При тези обстоятелства изключването на притежаващите разменна стойност блага, които не са продукти на труда, при търсенето на лежащото в основата на разменната стойност общо е методически смъртен грях. Не е по-различно, отколкото ако някой физик би искал да изследва основанието на едно общо на всички тела свойство, например тежестта, чрез пресяване на свойствата на една отделна група тела, например прозрачните тела, като прави преглед на всички общи на прозрачните тела свойства, демонстрира за всички останали техни свойства, че те не могат да бъдат основанието на тежестта, и въз основа на това накрая провъзгласи, че прозрачността трябва да е причината за тежестта!
Изключването на природните дарове (което на бащата на мисълта за приравняването в размяната, Aristoteles, със сигурност не би хрумнало) се оправдава толкова по-малко, колкото някои природни дарове, като земята и почвата, спадат към най-важните обекти на имуществото и оборота, и колкото съвсем не може да се твърди например, че при природните дарове разменните стойности винаги се установяват само съвсем случайно и произволно. От една страна, случайни цени се срещат и при продуктите на труда, а от друга страна, цените на природните дарове често показват най-ясните връзки с твърди опорни точки или определящи основания. Че например покупната цена на поземлени имоти образува едно нагаждащо се по обичайния за страната лихвен процент кратно на тяхната рента, е толкова известно, колкото е сигурно, че дървото на корен или въглищата в мината при различно качество или при различни местоположения с неравни условия за извозване не от чиста случайност постигат различна цена и подобни.
Marx се пази също да даде изрична сметка за това, че и защо е изключил от самото начало част от притежаващите разменна стойност блага от изследването. И тук, както толкова често, той умее да се плъзне над деликатните места на своето разсъждение с гладка като на змиорка диалектическа сръчност. Той най-напред избягва да насочи вниманието на своя читател към това, че неговото понятие за „стока“ е по-тясно от това на притежаващото разменна стойност благо изобщо. За по-късното ограничаване на изследването до стоките той извънредно сръчно подготвя една естествена точка на закачане чрез поставената начело на своята книга, привидно съвсем безобидна, обща фраза, че „богатството на обществата, в които владее капиталистическият начин на производство, се явява като една огромна сбирка от стоки“. Това изречение е напълно погрешно, ако човек разбира израза стока в придадения му по-късно от Marx смисъл на продукти на труда. Защото природните дарове, включително земята и почвата, съставляват една твърде значителна и съвсем не безразлична част от националното богатство. Но непредубеденият читател лесно подминава тази неточност, защото той именно не знае, че Marx по-късно ще придаде на израза стока един много по-тесен смисъл.
И в по-нататъшното изложение това все още не се изяснява. Напротив, в първите абзаци на първата глава се говори последователно за „вещ", за „потребителна стойност", за „благо" и за „стока", без между последната и предходните да се прави рязко разграничение. „Полезността на една вещ" – се казва на стр. 10 – „я прави потребителна стойност". „Тялото на стоката ... е потребителна стойност или благо". На стр. 11 четем: „Разменната стойност се явява ... като количественото отношение ..., в което потребителни стойности от един вид се разменят срещу потребителни стойности от друг вид". Забележете добре: тук като поле на феномена на разменната стойност все още направо се обозначава потребителната стойност = благо. И с израза: „Да разгледаме нещата по-отблизо", който със сигурност не е годен да възвести прескачане към някаква друга, по-тясна област на изследването, Marx продължава: „Една отделна стока, например един quarter пшеница, се разменя в най-различни пропорции с други артикули". И „Да вземем по-нататък две стоки" и т.н. В същия абзац дори още веднъж се завръща изразът „вещи", и то тъкмо във важния за проблема обрат, че „едно общо от една и съща величина съществува в две различни вещи" (които именно се приравняват една към друга в размяната). На следващата страница 12 обаче Marx провежда търсенето на „общото" само за „разменната стойност на стоките", без с нито една думичка да обърне внимание, че с това иска да е стеснил полето на изследването до една част от разменните вещи.14 И веднага на следващата страница, стр. 13, ограничението отново се изоставя и току-що получения за по-тесния кръг на стоките резултат се прилага към по-широкия кръг на потребителните стойности на благата. „Една потребителна стойност или благо има следователно стойност само защото в нея е опредметен или материализиран абстрактно човешки труд!"
Ако Marx на решаващото място не беше стеснил изследването до продуктите на труда, а беше потърсил общото и при разменните природни дарове, то щеше да е осезаемо очевидно, че трудът не може да бъде общото. Ако той беше извършил онова стесняване изрично и явно, то самият той, а и неговите читатели неизбежно щяха да се препънат в грубата методическа грешка, щяха да се усмихнат на наивния фокус, чрез който свойството да бъдеш продукт на труда щастливо се дестилира като общо свойство на един кръг, след като преди това всички по природа също принадлежащи нему разменни вещи, които не са продукти на труда, нарочно са били изключени от него. Фокусът можеше да се извърши само така, както Marx го е извършил – незабелязано, с една бързо и леко плъзгаща се по деликатната точка диалектика. Изказвайки искреното си възхищение от изкусността, с която Marx е съумял да представи приемливо едно толкова погрешно похватче, аз естествено все пак мога само да констатирам, че похватчето е било напълно погрешно.
Но да продължим да наблюдаваме нататък. С току-що описания фокус Marx все пак беше постигнал едва това, че трудът изобщо можа да влезе в конкуренцията. Чрез изкуственото стесняване на кръга той изобщо едва беше станал „общо" за този тесен кръг свойство. Но наред с него можеха да влязат в съображение и други свойства като общи. Как сега тези други конкуренти биват изваждани от играта?
Това става чрез две по-нататъшни мисловни звена, всяко от които съдържа само няколко думи, но в тях една от най-тежките логически грешки.
В първото звено Marx изключва всички „геометрични, физически, химически или други природни свойства на стоките". Защото „техните телесни свойства изобщо влизат в съображение само доколкото правят самите тях полезни, тоест потребителни стойности. От друга страна обаче разменното отношение на стоките очевидно се характеризира с абстрахирането от техните потребителни стойности". Защото „в рамките на същото (разменното отношение) една потребителна стойност важи точно толкова, колкото всяка друга, стига само да е налична в подходяща пропорция" (I. 12).
„Какво би казал Marx за следната аргументация? В една оперна трупа трима отлични певци, тенор, бас и баритон, имат всеки заплата от 20 000 fl. Пита се: какво е общото обстоятелство, заради което те биват приравнени един към друг по заплата? – и аз отговарям: По въпроса за заплатата един добър глас важи точно толкова, колкото всеки друг, един добър тенорски глас толкова, колкото един добър бас или добър баритонов глас, стига само изобщо да е наличен в подходяща пропорция. Следователно по въпроса за заплатата се абстрахира „очевидно" от добрия глас, следователно добрият глас не може да бъде общата причина на високата заплата. – Че тази аргументация е погрешна, е ясно. Но също толкова ясно е и че Marx-овото умозаключение, по което тя е точно копирана, не е ни косъм по-вярно. И двете страдат от една и съща грешка. Те бъркат абстрахирането от едно обстоятелство изобщо с абстрахирането от специалните модалности, при които това обстоятелство се проявява. Това, което в нашия пример е безразлично за въпроса за заплатата, е очевидно само специалната модалност, под която се явява добрият глас, дали като тенор, като бас, като баритонов глас, но в никакъв случай не и добрият глас изобщо. И също така за разменното отношение на стоките наистина се абстрахира от специалната модалност, под която може да се яви потребителната стойност на стоките, дали стоката служи за храна, жилище, облекло и т.н., но в никакъв случай не и от потребителната стойност изобщо. Че не се абстрахира направо от последната, Marx би могъл да заключи още от това, че не може да съществува никаква разменна стойност там, където не е налична потребителна стойност – факт, който самият Marx многократно е принуден да признае." (Böhm-Bawerk)15
Но още по-лошо стои работата със следващото звено на доказателствения ход. „Ако се абстрахираме от потребителната стойност на телата на стоките" – продължава Marx дословно – „то им остава само още едно свойство, това да са продукти на труда". Наистина ли? – питам днес, така както питах преди 12 години: само още едно свойство? Не остава ли на разменните блага общо например и свойството, че те са редки спрямо потребността? Или че са предмет на търсене и предлагане? Или че са присвоени? Или че са „природни продукти"? Защото, че те са в еднаква степен природни и трудови продукти, никой не казва по-ясно от самия Marx, когато веднъж изрича: „Телата на стоките са съединения от два елемента, природно вещество и труд". Или не е ли общо на разменните стойности и свойството, че те причиняват на своите производители разходи – свойство, за което Marx в третия том си спомня толкова точно?
Защо сега, питам и днес отново, принципът на стойността да не лежи също толкова добре в някое от тези общи свойства, вместо в свойството да бъдеш продукт на труда? Защото в полза на последното Marx не е изтъкнал дори и следа от положително основание; единственото му основание е отрицателното, че щастливо абстрахираната потребителна стойност не е принципът на разменната стойност. Но не се ли отнася това отрицателно основание в съвсем еднаква степен и за всички други пренебрегнати от Marx общи свойства?
Да, нещо повече! На същата стр. 12, на която Marx абстрахира влиянието на потребителната стойност с мотива, че една потребителна стойност важи толкова, колкото всяка друга, стига само да е налична в подходяща пропорция, той ни разказва за продуктите на труда следното:
„Все пак и продуктът на труда вече ни се е преобразил в ръката. Ако се абстрахираме от неговата потребителна стойност, то се абстрахираме и от телесните съставни части и форми, които го правят потребителна стойност. Той вече не е маса, нито къща, нито прежда, нито някоя друга полезна вещ. Всички негови сетивни свойства са заличени. Той вече не е и продукт на дърводелския труд, нито на строителния труд, нито на предачния труд, нито на някой друг определен производителен труд. С полезния характер на продуктите на труда изчезва полезният характер на представените в тях видове труд, изчезват следователно и различните конкретни форми на тези видове труд; те вече не се различават, а всички заедно са сведени до еднакъв човешки труд, абстрактно човешки труд."
Може ли да се каже по-ясно и по-изрично, че за разменното отношение не само една потребителна стойност, но и един вид труд и продукти на труда „важи точно толкова, колкото всеки друг, стига само да е наличен в подходяща пропорция"? Че с други думи точно същият факт, въз основа на който Marx току-що произнесе своята изключваща присъда срещу потребителната стойност, е налице и по отношение на труда? Трудът и потребителната стойност имат една качествена и една количествена страна. Колкото потребителната стойност е качествено различна като маса, къща или прежда, толкова е и трудът като дърводелски труд, строителен труд или предачен труд. И колкото може да се сравнява труд от различен вид по неговото количество, точно толкова могат да се сравняват и потребителни стойности от различен вид по величината на потребителната стойност. Абсолютно неоткриваемо е защо идентичният факт за единия конкурент трябва да води до изключване, а за другия – до коронясване с наградата! Ако Marx случайно беше обърнал реда на изследването, то с точно същия умозаключителен апарат, с който е изключил потребителната стойност, той би могъл да изключи труда и после отново с точно същия умозаключителен апарат, с който е коронясал труда, да провъзгласи потребителната стойност за единственото останало и следователно търсено общо свойство и да обяви стойността за някакъв „студенец от потребителна стойност". Смятам, че може да се твърди не на шега, а с пълна сериозност, че в двата абзаца на стр. 12, в първия от които се абстрахира влиянието на потребителната стойност, а във втория трудът се демонстрира като търсеното общо, субектите биха могли да се разменят взаимно без каквато и да е промяна във външната логическа правилност; че в непроменения строеж на изреченията на първия абзац навсякъде вместо потребителната стойност биха могли да се поставят трудът и продуктите на труда, а в строежа на втория – навсякъде вместо труда потребителната стойност!
Такива са логиката и методиката, с които Marx въвежда в своята система основното си положение – за труда като единствена основа на стойността. Смятам за напълно изключено този диалектически хокус-покус да е бил за самия Marx основание и източник на убеждението. Един мислител от ранга на Marx – а аз го ценя като мисловна сила от съвсем първи ранг – ако за него ставаше дума първом да изгради собственото си убеждение и наистина едва да потърси действителната взаимовръзка на нещата със свободен, безпристрастен поглед, съвсем невъзможно би търсил още от самото начало по такъв изкривен и противоестествен път, съвсем невъзможно би могъл само от нещастна случайност да затъне поред във всички описани логически и методически грешки и като естествено пораснал, непредвиден и непредопределен резултат на такъв изследователски път да донесе вкъщи тезата за труда като единствен източник на стойността.
Смятам, че действителното положение на нещата е било друго. Никак не се съмнявам, че Marx наистина и честно е бил убеден в своята теза. Но основанията на неговото убеждение не са тези, които е записал в системата. Те са били навярно изобщо по-скоро впечатления, отколкото основания.
Преди всичко впечатленията от авторитета. Smith и Ricardo, великите авторитети, бяха преподавали същото това положение – поне както се смяташе по онова време. Те, разбира се, го бяха обосновали също толкова малко, колкото и Marx, а само го бяха постулирали изхождайки от известни общи, неясни впечатления. Напротив, там, където са се вглеждали внимателно, и в области, в които по-внимателното вглеждане не е можело да бъде избегнато, те изрично са му противоречили. За развитото емпирично народно стопанство Smith, точно както Marx в третия си том, е преподавал гравитирането на стойностите и цените към едно ниво на разходите, което освен труда обхваща и една средна капиталова печалба, а Ricardo в прочутата секция IV. на главата „On value“ също е изложил с пълна яснота и изричност, че наред с непосредствения и опосредствания труд и величината и продължителността на капиталовата инвестиция оказват определящо влияние върху стойността на благата. За да могат без видимо противоречие да се отдават на философската си любима мисъл за труда като „истинския“ източник на стойността, те трябваше заедно с нея да избягат в страната на басните и във времето на басните, където все още нямаше нито капиталист, нито поземлен собственик. Тук тя можеше да бъде твърдяна неопровергано, защото неконтролирано. Неконтролирано от опита, който за това не съществува, и неконтролирано от научно-психологическия анализ, защото те – точно както и Marx – избягваха подобен анализ: те не обосноваваха, а постулираха като „естествено“ състояние една идилия на трудовата стойност.16
В подобни настроения и възгледи, които благодарение на авторитета на Smith и Ricardo бяха придобили огромен, наистина не безспорен престиж, Marx встъпи като наследник. И като пламенен социалист той с готовност вярваше в тях. Нищо чудно, че спрямо една мисъл, така великолепно подходяща да подкрепи неговия стопански светоглед, той се отнасяше не по-скептично, отколкото един Ricardo, на когото тя несъмнено е трябвало да противоречи остро. Нищо чудно също така, че противоречивите изказвания на класиците не го подбудиха към критични съмнения срещу тезата за трудовата стойност, а той ги изтълкува само като опити на класиците да се изплъзнат по заобиколен път от неудобните последствия на една неприятна истина. Накратко, нищо чудно, че въз основа на същия материал, който беше подмамил класиците към техните едностранни, наполовина мъгляви, наполовина оспорвани и въобще необосновани изказвания, той самият вярваше в същите положения, но силно, безусловно и с пламенно убеждение. За себе си той не се нуждаеше от по-нататъшни основания. Само за системата си се нуждаеше от едно формално обосноваване.
Че в това той не можеше просто да се облегне на класиците, се разбира, защото те всъщност не бяха обосновали нищо. Знаем също, че той не можеше нито да се позове на опита, нито да опита стопанско-психологическо обосноваване, защото тези пътища очевидно биха го отвели тъкмо до противоположното на тезата, която искаше да докаже. Затова той се обърна към логико-диалектическата спекулация, която впрочем напълно отговаряше на интелектуалната му насоченост. И тук девизът беше: помогни, каквото може да помогне! Той знаеше какво иска и какво трябва да изведе и затова така изкуствено майстореше и навиваше търпеливите понятия и предпоставки с достойна за възхищение изтънченост дотогава, докато предварително известният резултат действително излезе във външно почтена силогистична форма. Може би при това той беше дотолкова заслепен от убежденията си, че въобще не забелязваше логическите и методическите чудовищности, които при това неизбежно е трябвало да възникнат; може би ги забелязваше, но ги оправдаваше пред себе си като чисто формални подпори, за да помогне на една истина, материално обоснована според най-дълбокото му убеждение, да придобие и подобаващото ѝ систематично облекло: за това аз не мога, а днес вероятно вече никой не може да съди. Но онова, което бих искал да твърдя, е, че навярно никога другаде една толкова мощна в мисленето глава, каквато беше Marx, не е представяла една толкова тежко, толкова непрекъснато и толкова осезаемо погрешна логика, както прави Marx в систематичното обосноваване на фундаменталната си теза.
Тази погрешна теза той сега вплита в системата си. С достойна за възхищение тактическа сръчност, която отново се проявява блестящо още при следващите му стъпки. Защото, макар той да е извел тезата си – при грижливо избягване на доказателството чрез опита – единствено „от дълбините на душата“, мисълта все пак не може да бъде напълно отхвърлена резултатът от тази априористична спекулация да бъде поставен на изпитание чрез опита. Ако самият Marx не го направеше, то по всяка вероятност читателите му биха го направили на своя глава. Как постъпва сега Marx?
Той разделя. В една точка несъответствието на тезата му с опита е очебийно. Тази точка той сам подхваща, хващайки бика за рогата. А именно, той е преподавал като следствие на основния си принцип, че стойността на различните стоки се отнася както необходимото за тяхното произвеждане работно време (I. 14). А за дори бегло наблюдаващия е очевидно, че това положение не издържа спрямо известни факти, че например дневният продукт на един скулптор, на един художествен дърводелец, на един майстор на цигулки, на един машиностроител и т.н. има със сигурност не еднакво голяма, а много по-висока стойност, отколкото дневният продукт на един обикновен занаятчия или фабричен работник, макар че и в двата е „въплътено“ еднакво много работно време. Marx сега сам поставя на дневен ред тези факти с майсторски диалектически обрат. Той ги взема под внимание с тон, сякаш те съдържат не противоречие срещу основния му принцип, а само лека негова разновидност, която все още се държи в рамките на правилото и изисква само известно пояснение или по-точно определяне на последното. А именно той заявява, че под труд в смисъла на своята теорема иска да разбира „изразходването на проста работна сила“, „която средно всеки обикновен човек, без особено развитие, притежава в своя телесен организъм“; с други думи, „прост среден труд“ (I. 19), подобно вече и (I. 13). „По-сложният труд“ – продължава той след това – „важи само като потенциран или по-скоро умножен прост труд, така че едно по-малко количество сложен труд е равно на едно по-голямо количество прост труд. Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд и затова самата тя представлява само едно определено количество прост труд. Различните пропорции, в които различните видове труд биват редуцирани до простия труд като тяхна мерна единица, биват установявани чрез един обществен процес зад гърба на производителите и затова им се струват дадени от обичая“.
За един бързо препускащ читател тази справка може действително да прозвучи съвсем правдоподобно. Ако обаче човек се вгледа дори малко хладнокръвно и трезво, впечатлението се обръща в противоположното.
Фактът, с който си имаме работа, е, че продуктът на един ден или на един час квалифициран труд има по-голяма стойност, отколкото продуктът на един ден или на един час прост труд, че например дневният продукт на един скулптор се равнява по стойност на пет дневни продукта на един каменоделец. А Marx е преподавал, че приравнените едно на друго в размяната неща трябва да съдържат „общо нещо от една и съща величина“, и това общо нещо трябвало да бъде някакъв труд и работно време. Труд изобщо? Това навеждаше на предположение от първите, общи разсъждения на Marx до с. 13, но то очевидно не би било вярно: защото пет дни труд със сигурност не са „същата величина“ като един ден труд. Затова Marx сега вече не казва труд просто и само, а „прост труд“: следователно общото нещо трябва да бъде съдържанието на еднакво много труд от определен вид, а именно прост труд.
Но това, погледнато с хладна кръв, е вярно още по-малко, защото в скулпторския продукт въобще не е въплътен никакъв „прост труд“, та камо ли прост труд в еднакво количество, както в пет дневни продукта на един каменоделец. Трезвата истина е, че двата продукта въплъщават различни видове труд в различно количество, а това все пак, както всеки безпристрастен ще признае, е изричната противоположност на онова състояние на нещата, което Marx изисква и трябва да твърди: а именно че те въплъщават труд от един и същи вид в еднакво количество!
Наистина Marx казва: сложният труд „важи“ като умножен прост труд, но „да важи“ не е „да бъде“, а теорията се насочва към същината на нещата. Естествено, хората могат в едно или друго отношение да приравнят един ден скулпторски труд на пет дни каменоделски труд, така както например могат да приравнят и една сърна на пет заека. Но колкото малко подобно приравняване би дало право на статистика да твърди с научна сериозност за един ловен участък, в който се намират 100 сърни и 500 заека, че в него имало 1000 заека, толкова малко ценовият статистик или теоретикът на стойността има право сериозно да твърди, че в дневния продукт на скулптора са въплътени пет дни прост труд и че това е реалната причина, поради която той в размяната бива приравняван на пет дневни продукта на каменоделеца. Какво всичко може да се докаже, ако човек си позволи там, където „битието“ го изоставя, да си помага с „важенето“ и „допускането на важенето“, ще се опитам да илюстрирам само миг по-късно с един пример, непосредствено пригоден към проблема за стойността. Преди това обаче трябва да вмъкна още едно разглеждане.
А именно Marx прави в цитираното място опит да оправдае маневрата си с „редукцията“ на сложния към простия труд, и то чрез опита. „Че тази редукция постоянно се извършва, показва опитът. Една стока може да бъде продукт на най-сложния труд, нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд и затова самата тя представлява само едно определено количество прост труд“.
Добре. Да приемем това засега и да разгледаме само малко по-внимателно по какъв начин и чрез какви фактори трябва да бъде определян мащабът на редукцията за тази призована от Marx опитна редукция. Тук се натъкваме на твърде естественото, но за марксовата теория твърде компрометиращо възприятие, че мащабът на редукцията не се определя от нищо друго освен от самите фактически разменни съотношения. Не е определено или определимо a priori въз основа на някакво присъщо на квалифицираните видове труд свойство в какво съотношение те трябва да бъдат преизчислявани в прост труд при образуването на стойността на техните продукти, а решава не друго освен фактическият резултат, фактическите разменни съотношения. Marx сам го казва: „нейната стойност я приравнява на продукта на простия труд“, и той сочи към „един обществен процес“, чрез който „зад гърба на производителите биват установявани различните пропорции, в които различните видове труд биват редуцирани до простия труд като тяхна мерна единица“, и че затова тези пропорции „се струват дадени от обичая“.
Какво означава при тези обстоятелства позоваването на „стойността“ и на „обществения процес“ като определящи фактори на мащаба на редукцията? – То означава, ако се абстрахираме от всичко друго, гол, чист кръг в обяснението. Предмет на обяснението трябва да бъдат именно разменните съотношения на стоките, например и това, защо една статуетка, която е струвала един ден работа на скулптора, се разменя срещу един товар чакъл, който е струвал пет дни работа на каменотрошача, а не може би срещу по-голямо или по-малко количество чакъл, което струва десет или само три дни труд. Какво ни казва Marx за обяснение? Разменното съотношение е именно това и никое друго, защото денят работа на скулптора трябва да бъде сведен тъкмо до пет дни прост труд. А защо трябва да бъде сведен тъкмо до пет дни? Защото опитът показва, че той бива сведен така чрез един обществен процес. И кой е този обществен процес? Същият, който трябва да бъде обяснен: същият, чрез който именно продуктът на един ден скулпторска работа се приравнява по стойност на продукта на пет дни обикновен труд. Ако фактически той редовно се разменяше срещу продукта на само три прости работни дни, то Marx също така би ни указал да признаем мащаба на редукцията от 1 : 3 като опитно установения и да опрем върху него обяснението, че и защо една статуетка трябва да се размени тъкмо срещу продукта на три работни дни на един каменотрошач, не повече и не по-малко! Накратко, ясно е, че по този път ние не научаваме абсолютно нищо за същинската причина защо продуктите на различни видове труд се разменят един срещу друг в това или онова съотношение; те се разменят така, ни казва Marx, макар и с малко по-различни думи, защото по опит се разменят така!
Бележа още мимоходом, че епигони на Marx, може би осъзнавайки току-що описания кръг, са направили опит да поставят редукцията на сложния към прост труд на друга, реална основа. „Не е фикция, а факт“ – казва Grabski²⁸ – „че един час сложен труд съдържа в себе си няколко часа прост труд“. Защото, за да „останем последователни, трябва да се вземе предвид и онзи труд, който е бил употребен за усвояването на изкусното умение“. Мисля, че не са необходими много думи, за да се направи очевидна пълната недостатъчност и на това разяснение. Срещу това, че към изпълнителския труд се прибавя пропорционално падащата му се квота от обучителния труд, нямам нищо да възразя. Но очевидно различията в значимостта на сложния спрямо простия труд биха могли да се обяснят с тази добавка само ако нейната величина съответстваше на величината на онова различие. Така например в нашия приет случай в един час изпълнителски скулпторски труд действително биха се съдържали пет часа прост труд само ако на всеки час изпълнение се падаха четири часа обучение, или, преизчислено на по-големи единици, ако от 50 години живот, които един скулптор посвещава на своята професия в учене и упражняване, той трябваше да учи 40 години, за да може да упражнява 10 години. Че подобно или дори само приблизително сходно съотношение се осъществява в действителност, едва ли някой би пожелал да твърди. Затова се връщам от очевидно недостатъчната хипотеза на затруднението на епигона отново към учението на самия майстор, за да илюстрирам начина и обхвата на неговите заблуди още с един пример, в който погрешният начин на заключаване на Marx, както мисля, проличава най-отчетливо.
А именно с точно същия вид аргументация би могло да се твърди и защитава и положението, че принципът и мащабът на разменната стойност се крие в материалното съдържание на стоките, че стоките се разменят в съотношение на въплътеното в тях количество материя. Десет килограма материя в една стокова форма се разменят винаги срещу десет килограма материя в друга стокова форма. Ако срещу това твърдение естествено се възрази, че това все пак очевидно е невярно, тъй като например 10 килограма злато се разменят не срещу 10, а срещу 40 000 килограма желязо или срещу още повече килограми въглища, то ние отговаряме по образеца на Marx: за образуването на стойността е от значение съдържанието на обикновена средна материя. Тя функционира като мерна единица. Квалифицираните, фините, скъпоценни материи „важат само като потенцирана или по-скоро мултиплицирана проста материя, така че едно по-малко количество квалифицирана материя е равно на по-голямо количество проста материя. Че тази редукция протича постоянно, показва опитът. Една стока може да се състои от най-изисканата материя – нейната стойност я приравнява на стоките, образувани от обикновена материя, и затова сама представлява само определено количество обикновена материя“. Един „обществен процес“, чието действително съществуване със сигурност не може да се постави под съмнение, постоянно свежда например фунта необработено злато до 40 000, фунта необработено сребро до 1 500 фунта необработено желязо. Обработката на златото, например от обикновен златар или от ръката на голям художник, поражда по-нататъшни нюанси в квалификацията на материята, на които практиката по опит отдава дължимото чрез особени мащаби на редукция. Затова, ако един фунт златни кюлчета се разменя срещу железни кюлчета от 40 000 фунта или ако една изваяна от Benvenuto Cellini златна чаша при равно тегло се разменя срещу 4 000 000 фунта желязо, то това не е нарушение, а потвърждение на положението, че стоките се разменят в съотношение на представената от тях „средна материя“!
Мисля, че непредубеденият читател без затруднение ще разпознае в тези аргументации двете съставки на Marx-овата рецепта: заместването на „важене“ за „битие“ и обяснителния кръг, който се крие в извличането на мащаба на редукцията тъкмо от нуждаещите се от обяснение фактически разменни съотношения в обществото!
Така Marx се е справил с най-крещящото противоречие на фактите спрямо неговата теория – диалектически безспорно с голяма сръчност, а в самата същност на нещата, естествено, както не би могло да бъде другояче, по съвсем недостатъчен начин.
Наред с това обаче съществуват и други, по степен по-малко натрапчиви несъответствия с действителния опит, а именно онези, които произтичат от дела на капиталовата инвестиция в определянето на фактическите цени на благата, същите, които, както бе отбелязано по-горе, Ricardo разглежда в IV. секция на „Капиталът“ „On value“. Спрямо тези несъответствия Marx поема друга насока. По отношение на тях той засега напълно си затваря очите. Той ги игнорира в продължение на два тома. Той прави така, сякаш ги няма, като ги абстрахира предпоставъчно през целия първи и втори том. А именно през цялото по-нататъшно изложение на своето учение за стойността, също както и при развитието на своята теория за принадената стойност, той винаги изхожда от отчасти мълчаливо удържаната, отчасти изрично изказаната „предпоставка“, че стоките действително се разменят според своите стойности, тоест точно в съотношение на въплътения в тях труд.17
Той свързва и тази предпоставъчна абстракция отново с един изключително сръчен диалектически ход. А именно съществуват известни фактически отклонения от теоретичното правило, от които един теоретик действително има право да се абстрахира: това са случайните и преходни колебания на пазарните цени около тяхното редовно трайно равнище. И тъй Marx не пропуска при такива случаи, при които заявява, че иска да се абстрахира от отклоненията на цените от стойностите, да насочи вниманието на читателите към такива „случайни обстоятелства“, от които трябвало да се „абстрахира“, като например „постоянните осцилации на пазарните цени“, чието „покачване и спадане се компенсира“ и които „сами се свеждат до средната цена като своето вътрешно правило“.18 Чрез подобно указание той си спечелва одобрението на читателите за своята абстракция; но че при това той се абстрахира не само от случайни колебания, а и от съвсем устойчиви, трайни, типични „отклонения“, чието съществуване образува направо съставна, интегрираща част на самото правило, което трябва да бъде обяснено, остава скрито за не съвсем внимателно вглеждащия се читател, и той несъзнателно се плъзга над методологическия смъртен грях на автора.
Защото методологически смъртен грях е, когато в едно научно изследване се игнорира тъкмо това, което трябва да бъде обяснено. А Marx-овата теория за принадената стойност не цели нищо друго освен едно издържано в неговия смисъл обяснение на капиталовата печалба. Капиталовата печалба обаче се крие тъкмо в онези постоянни отклонения на стоковите цени от размера на техните чисти трудови разходи. Затова, ако се игнорират тези „отклонения“, се игнорира направо главната част от това, което трябва да бъде обяснено. Преди 12 години аз порицах същото методологическо недоглеждане както спрямо Rodbertus, който се бе провинил в него по същия начин, така и спрямо самия Marx.³¹ Нека ми бъде позволено да повторя заключителните думи на тогавашната си критика:
„Те (привържениците на теорията за експлоатацията) твърдят закона, че стойността на всички стоки почива върху въплътеното в тях работно време, за да нападнат в следващия миг всички образувания на стойност, които не са в хармония с този „закон“, например разликите в стойността, които се падат на капиталиста като принадена стойност, като „противозаконни“, „неестествени“, „несправедливи“ и да препоръчат тяхното изкореняване. Първо, значи, те игнорират изключението, за да могат да прокламират своя закон за стойността като всеобщ. И след като по този начин са измъкнали с измама неговата всеобща валидност, те отново обръщат внимание на изключенията, за да ги заклеймят като нарушения на закона. Този начин на заключаване наистина не е по-добър, отколкото ако някой възприеме, че има много глупави хора, игнорира, че има и мъдри хора, по този начин стигне до „всеобщо валидния закон“, че „всички хора са глупави“, и сетне поиска изкореняването на „противозаконно“ съществуващите мъдреци!“ (Böhm-Bawerk)³²
За своето изложение Marx наистина спечели чрез своя абстракционен маньовър голямо тактическо предимство. Той „предпоставъчно“ изключи смущаващата действителност от своята система и затова, докато може да удържа това изключване, не изпада в никакъв конфликт с нея. Това важи за останалата, далеч най-голяма част от първия, за целия втори, а също и за първата четвърт от третия том. В това средно течение на Marx-овата система потокът на неговите логически развития и сплитания тече с една наистина импониращ затвореност и вътрешна последователност. Marx тук може да прави добра логика, защото по пътя на „предпоставката“ предварително е привел фактите в съзвучие със своите идеи и затова може да остане верен на тези идеи, без да се сблъсква с онези факти; а където Marx има право да прави добра логика, там той може и да го стори, и то по майсторски начин. Тези средни части на системата, колкото и погрешна да е изходната ѝ точка, ще закрепят чрез своята извънредна вътрешна последователност завинаги славата на своя автор като мислителна сила от първи ранг. И – което като страничен ефект сигурно немалко е допринесло за практическото влияние на Marx-овата система – през това дълго, по вътрешна последователност по същество наистина безукорно средно течение, читателите, които веднъж са преодолели благополучно бурното начало, добиват време да се вживеят в Marx-овия свят на мислите и да придобият доверие към ходовете на идеите, които сега наистина така хубаво произтичат един от друг и така добре подредено се сглобяват в едно цяло. Така именно с укрепнало в доверието си читатели Marx пристъпва към онези тежки изисквания, които накрая е принуден да постави в третия том.
Защото колкото и да го отлага – веднъж Marx трябва да отвори очите си за фактите на действителния живот. Той трябва най-сетне да признае пред своите читатели, че в действителния живот стоките се разменят, и то редовно и необходимо, не в съотношение на въплътеното в тях работно време, а отчасти под, отчасти над това съотношение, в зависимост от това дали инвестираният капитал изисква по-малък или по-голям размер средна печалба, накратко – че наред с работното време и капиталовата инвестиция образува един съподреден определящ фактор на разменното съотношение на стоките. От това за Marx произтичат две тежки задачи. Той трябва, първо, да се опита да се оправдае пред своите читатели за това, че отначало и толкова дълго е учил, че трудът образува единствения определящ фактор на разменните съотношения; и трябва, второ – което може би беше още по-тежката задача – за враждебните на неговата теория факти да достави на читателите си още и теоретично обяснение, което очевидно не би могло да се вмести без остатък в неговата теория за трудовата стойност, а от друга страна все пак и не би трябвало да ѝ противоречи.
Че при тези доказателства вече не вървеше с добра, права логика, се разбира от само себе си. Сега преживяваме обратната страна на объркания начален етап на системата. Там Marx, за да изведе теорема, която по правия път не можеше да бъде изведена от фактите, трябваше отчасти на тях, отчасти и главно на логиката да причини насилие и да приеме някои от най-невероятните мисловни прегрешения. Сега ситуацията се повтаря. Сега с теоремите, които два тома наред сами и затова необезпокоявани владееха полето, отново се сблъскват фактите, които, разбира се, също толкова малко се понасят с тях, колкото и в началото. Въпреки това хармонията на системата трябва да бъде запазена. Това не може да стане другояче освен отново за сметка на логиката. Затова преживяваме в Марксовата система зрелището, на пръв поглед смущаващо, но при описаните обстоятелства всъщност съвсем естествено, че по обем далеч преобладаващата част от системата представлява достоен за мисловната сила на своя автор шедьовър на строга, затворена логика, в който обаче на две, за съжаление тъкмо решаващите, места са вмъкнати части с невероятно слабо и небрежно водене на мисълта: първият път съвсем в началото, където теорията най-напред се отдели от фактите, и вторият път след първата четвърт на третия том, където фактите отново се придвижват в полезрението на читателя; тук става дума главно за десетата глава на третата книга (с. 151 – 179).
Една част от това съдържание вече сме се научили да познаваме и преценяваме; това е самозащитата на Marx срещу упрека за противоречие между закона за производствените цени и „закона за стойността“.19 Сега остава още да хвърлим поглед върху втората задача на посочената глава, върху теоретичното обяснение, с което Marx въвежда в своята система съобразяващата се с фактическите отношения20 теория на производствените цени. Това разглеждане ни отвежда още до един от най-поучителните и за Марксовата система най-характерни пунктове: до мястото на „конкуренцията“ в неговата система.
„Конкуренцията“ е, както вече веднъж загатнах по-горе, един вид събирателно име за всички онези психически подбуди и мотиви, от които страните на пазара се ръководят в своето поведение и които по този начин придобиват влияние върху образуването на цените. Желаещият да купи има своите мотиви, които преследва при покупката и от които за него произтича известна насока за височината на цената, която отначало или в краен случай е готов да предложи. И също така продавачът и производителят имат известни мотиви, които ги определят да продават своята стока на определени цени, а на други – не, да продължават или дори да разширяват производството си при определена височина на цената, а при друга височина да го прекратяват. В конкуренцията на купувачите и продавачите всички тези подбуди и определящи основания се сблъскват едни с други, и който за обяснение на едно ценообразуване се позовава на конкуренцията, той по същество се позовава под едно събирателно име на играта и въздействието на всички онези психически мотиви и подбуди, които са били ръководни у двете страни на пазара.
Marx сега изобщо се стреми да отреди на конкуренцията и на силите, действащи в нея, възможно най-подчинено място в своята система. Той не им обръща внимание или поне се опитва да намали вида и мярата на тяхното влияние, където и както може. Това се проявява драстично при различни случаи.
Преди всичко още при извеждането на своя закон за трудовата стойност. Всеки безпристрастен човек знае и вижда, че онова влияние, което вложеното количество труд изобщо упражнява върху трайния облик на цените на благата – това влияние впрочем не е от толкова изключителен характер, какъвто го изказва Марксовият закон за стойността –, се опосредства единствено чрез играта на предлагане и търсене, съответно чрез конкуренцията. При единични размени или при монопол могат да се появят цени, които (дори отвлечено от претенциите на вложения капитал) стоят извън всякакво отношение към въплътеното работно време. Marx, разбира се, също го знае. Но отначало, при извеждането на своя закон за стойността, той не подхваща темата. Ако го направеше, нямаше изобщо да може да отклони по-нататъшния въпрос и изследване по какъв начин и през какви междинни звена сред всички мотиви и фактори, които стават действени под флага на конкуренцията, тъкмо на работното време трябва да се пада единствено решаващото влияние върху височината на цената. И неизбежният при това пълен анализ на онези мотиви безпогрешно би изтъкнал на преден план потребителната стойност на стоките много по-силно, отколкото можеше да се хареса на Marx, би показал някои неща в друга светлина, а някои неща най-сетне изобщо, на които Marx не искаше да отрежда значение в своята система.
Затова при онзи случай, при който едно систематично пълно обосноваване на неговия закон за стойността би му вменило в дълг да изложи посредническата роля на конкуренцията, той отначало преминава съвсем мълчаливо над този пункт. По-късно той наистина се сеща за нея, но по място и начин на споменаването не като за важно звено в теоретичната система, а в бегли, случайни забележки, които привеждат факта с няколко думи, като нещо, което повече или по-малко се разбира от само себе си, и без да си правят труда с по-дълбоко обосноваване.
- че размяната на стоките не е просто „случайна или епизодична“;
- че стоките „от двете страни се произвеждат в приблизително съответстващи на взаимната потребност количествени отношения, което носи със себе си взаимният опит от пласмента и което така израства като резултат от самата продължаваща размяна“, и че „никакъв естествен или изкуствен монопол не дава възможност на една от договарящите страни да продава над стойността, нито я принуждава да продава под нея“.
И тъй, една оживена двустранна конкуренция, която освен това вече е продължила достатъчно дълго, за да нагоди производството към изпитания по опит пласмент, съответно потребност на купувачите, Marx тук изисква като условие за това, че неговият закон за стойността изобщо може да влезе в действие. Трябва добре да задържим това място в паметта си.
По-точно обосноваване не се прибавя към него. Напротив, малко след това, и то тъкмо насред онези изложения, в които Marx говори още сравнително най-подробно за конкуренцията, за нейните две „страни“, търсенето и предлагането, и за тяхното отношение към ценообразуването, той изрично отхвърля един „по-дълбок анализ на тези две обществени движещи сили“ като „тук неуместен“!21
Но има още повече! За да понижи още повече значението на предлагането и търсенето за теоретичната система, а вероятно и за да оправдае своето теоретично пренебрегване на тези фактори, Marx е измислил една собствена, чудновата теория, която той, след като вече по-рано я е докоснал в случайни загатвания, развива на с. 169 и 170 от третия том. Той изхожда от това, че когато един от двата фактора преобладава над другия, например търсенето над предлагането, или обратно, се образуват нередовни пазарни цени, които се отклоняват от образуващата „център на колебанието“ за тези пазарни цени „пазарна стойност“; че, напротив, когато стоките трябва да се продават по тази тяхна нормална пазарна стойност, търсенето и предлагането трябва тъкмо да се покриват. И към това той прибавя следната чудновата аргументация: „Когато търсенето и предлагането се покриват, те престават да действат. Когато две сили действат еднакво в противоположна посока, те взаимно се унищожават, не действат изобщо навън, и явленията, които протичат при това условие, трябва да бъдат обяснени другояче, а не чрез намесата на тези две сили. Когато търсенето и предлагането взаимно се унищожават, те престават да обясняват каквото и да било, не действат върху пазарната стойност и ни оставят още повече в тъмнина за това защо пазарната стойност се изразява тъкмо в тази сума пари, а не в никоя друга.“ Затова от отношението на търсенето и предлагането могат да се обяснят наистина „отклоненията от пазарната стойност“, които са предизвикани от преобладаването на една сила над другата, но не и височината на самата пазарна стойност.
Че тази странна теория добре подхожда на Marx в системата, е очевидно. Ако за височината на трайните цени от отношението на предлагане и търсене безусловно нищо не може да се обясни, тогава беше всъщност съвсем в реда на нещата, че Marx в своето поставяне на основите повече не се е грижил за тези маловажни фактори и без заобикалки е въвел в системата онзи фактор, който според неговото мнение единствен упражнява реално влияние върху височината на стойността, а именно труда.
Но не по-малко очевидно е, както вярвам, че онази странна теория е напълно погрешна. Нейната аргументация почива, както толкова често при Marx, върху игра с думи.
Съвсем правилно е, че при продажбата на една стока по нейната нормална пазарна стойност в известен смисъл предлагането и търсенето трябва да се покриват: т.е. че по тази цена действено се търси точно толкова от стоката, колкото и се предлага. Това обаче важи не само при продажбата по нормалната пазарна стойност, а при всяка, също и при една отклоняваща се, нередовна пазарна цена. По-нататък, всекиму, а и на Marx съвсем добре е известно, че предлагането и търсенето са еластични величини. Освен фактически достигащите до размяна търсене и предлагане винаги има още и едно „изключено“ търсене и предлагане; множество хора, които също желаят стоката за своята потребност, но не искат или не могат да предложат предлаганата от техните по-силни конкуренти цена, и множество хора, които също биха били готови да доставят търсената стока, но само на по-високи цени от тези, които влизат в съображение на настоящия пазар. И тъй думата, че предлагането и търсенето „се покриват“, изобщо не важи за цялото търсене и предлагане, а само за успешната част. Но най-сетне е и известно нещо, че механиката на пазара намира своята задача тъкмо в подбора на успешната част от съвкупното търсене и съвкупното предлагане и че най-важното средство на този подбор е ценообразуването. Не могат да се купят повече стоки, отколкото се продават. Затова от двете страни могат да достигнат до сделка само еднакъв брой кандидати (съответно кандидати за еднакво количество стоки). Подборът на този равен брой става сега чрез това, че цената автоматично се придвижва до височина, чрез която свръхбройните от двете страни се изключват, така че цената е едновременно за свръхбройните желаещи да купят твърде висока, а за свръхбройните желаещи да продадат твърде ниска. В определянето на тази височина на цената сега имат дял не само достигащите до сделка, но и отношенията на изключените кандидати,22 и затова е вече погрешно от равенството на достигащата до сделка част от предлагане и търсене да се заключава за пълно унищожаване на изхождащото изобщо от предлагане и търсене въздействие.
Но това е погрешно и по друга причина. Дори да приемем, че с ценообразуването има работа само количествено стоящата в равновесие успешна част от предлагане и търсене, то е съвсем погрешно и ненаучно допускане, че сили, които тъкмо взаимно се уравновесяват, поради това „престават“ да действат. Напротив, тяхното въздействие е именно постигнатото състояние на равновесие, и когато се касае да се обясни това състояние на равновесие с всички негови особености, към които по изтъкнат начин принадлежи височината на равнището, на което е било намерено равновесието, то това не може да стане, както смята Marx, само „другояче, а не чрез намесата на двете сили“, а може напротив да стане единствено чрез намесата на държащите се във взаимно равновесие сили. Такива абстрактни положения впрочем могат най-убедително да се направят очевидни чрез един практически пример.
Пускаме балон да се издигне. Всеки знае, че балонът се издига тогава и затова, когато и защото е напълнен с газ, който е по-рядък от атмосферния въздух. Но той не се издига в безкрайността, а само до определена височина, на която след това, докато други въздействия, като изтичане на газа и т.н., не променят положението, остава да виси неподвижно. Как се регулира сега и от какви фактори се определя тази височина на издигане? И това е напълно ясно и прозрачно. Плътността на атмосферния въздух намалява нагоре. Балонът се издига само дотогава, докато плътността на непосредствено заобикалящия го въздушен слой е още по-голяма от собствената му плътност, и престава да се издига, когато собствената плътност и плътността на заобикалящия въздушен слой тъкмо се уравновесяват. Следователно балонът ще се издигне толкова по-високо, колкото по-малка е плътността на пълнещия го газ и колкото в по-висок въздушен слой се среща същата степен на плътност на атмосферния въздух. При тези обстоятелства е очевидно, че обяснението на височината на издигане изобщо не може да се получи иначе, освен чрез позоваване на взаимните отношения на плътност на балона, от една страна, и на атмосферния въздух, от друга.
Но как би изглеждало нещата според Marxовия кръг от идеи? При достигната височина на издигане двете сили, плътността на балона и плътността на заобикалящия въздух, тъкмо се уравновесяват. Те „затова престават да действат“, „престават да обясняват каквото и да било“, те „не действат върху височината на издигане“, и ако следователно искаме да обясним последната, трябва да я „обясним другояче, отколкото чрез намесата на тези две сили“! Да, но чрез какво тогава?!
Или, когато една десетична везна при претегляне на тяло показва 50 кила, как може да се обясни това положение на везната? Чрез отношението между тежестта на претегляното тяло, от една страна, и теглилката, служеща за претегляне, от друга, не може, защото тези две сили при съответното положение на везната тъкмо се уравновесяват, поради което престават да действат, и от тяхното отношение изобщо нищо не може да бъде обяснено, дори и положението на везната!
Мисля, че заблудата е достатъчно ясна, както не по-малко и това, че същият вид заблуда лежи в основата на изложенията, в които Marx отстранява чрез разсъждения влиянието на търсенето и предлагането върху равнището на трайните цени. Впрочем, за да не възникне никакво недоразумение: далеч не е моето мнение, че позоваването на формулата за търсенето и предлагането вече съдържа пълно и задоволително обяснение на трайните цени. Напротив, моето мнение, изказано другаде често и подробно, е, че трябва точно да се анализират елементите, които с онзи лозунг се обозначават само грубо обобщаващо, точно да се установят видът и мярката на взаимното им влияние и по този начин да се стигне и до познанието на онези елементи, на които се пада специално влияние тъкмо върху трайното положение на цените. Но за това по-задълбочено обяснение отстраненото от Marx чрез разсъждения влияние на отношението между търсенето и предлагането върху ценообразуването е незаменимо междинно звено: то не минава встрани от него, а води точно през него.
Да поемем отново нишката си. Видяхме по различни признаци колко много Marx се стреми да изтласка в своята система влиянието на търсенето и предлагането на заден план. Сега пред него, при онзи забележителен обрат, който системата му прави след първата четвърт на третия том, се изправя задачата да обясни защо трайните цени на стоките гравитират не според въплътеното количество труд, а според отклоняващите се от него „производствени цени“.
Като силата, която осъществява това, той посочва – конкуренцията. Конкуренцията изравнява първоначално различните за различните производствени отрасли норми на печалбата, според различния органичен състав на капиталите, до една обща средна норма на печалбата,57 и във връзка с това цените трябва в дългосрочен план да гравитират според производствените цени, които дават еднаква средна печалба.
Нека бързо установим няколко точки, които са от важност за оценката на това обяснение.
Първо е ясно, че позоваването на конкуренцията по съдържание не означава нищо друго освен позоваване на действието на търсенето и предлагането. В онова, вече веднъж приведено от нас по-горе място, в което Marx най-сбито описва процеса на изравняване на нормата на печалбата чрез конкуренцията на капиталите (III. 175 и сл.), той впрочем оставя този процес да бъде осъществен съвсем изрично чрез „такова отношение на предлагането към търсенето, че средната печалба в различните производствени сфери става една и съща, и поради това стойностите се превръщат в производствени цени“.
Второ, установено е, че при този процес не става дума за просто колебание около съответстващия на теорията за стойността от първите два тома гравитационен център, а именно около въплътеното работно време, а за окончателно изтласкване на цените към друг, траен гравитационен център, а именно производствената цена.
И сега се струпват въпрос след въпрос.
Ако според Marx отношението между търсенето и предлагането изобщо не може да упражнява никакво действие върху равнището на трайната цена, как може „конкуренцията“, която е идентична тъкмо с това отношение, да бъде силата, която измества равнището на трайните цени от нивото на „стойностите“ към толкова отдалеченото от него ниво на производствените цени?
Не се ли прокрадва, в това принудително и противоречащо на теорията призоваване на конкуренцията като deus ex machina, който изтласква трайните цени от съответстващия на теорията гравитационен център на въплътеното количество труд към друг гравитационен център, по-скоро неволно признанието, че „обществените движещи сили“, които управляват действителния живот, съдържат в себе си и проявяват някакви елементарни определящи основания на разменните отношения, които не могат да се сведат до работно време, и че следователно анализът на първоначалната теория, която дестилира като лежащо в основата на разменните отношения нищо друго освен работно време, е бил непълен, несъответстващ на фактите?
И освен това: Marx сам ни каза, и ние добре сме запечатали това място,23 че стоките се разменят приблизително според своите стойности само тогава, когато съществува оживена конкуренция; следователно той тогава призова конкуренцията като фактор, който има тенденцията да изтласква цените на стоките към техните „стойности“. А сега опознаваме конкуренцията като сила, която, напротив, отдалечава цените на стоките от техните „стойности“ и ги изтласква към производствените цени! Има ли за тези изказвания, които при това се намират в една и съща глава, предполагаемо предопределената за фатална прочутост десета глава на третия том, някакво помирение? И ако Marx навярно е мислел да намери помирението в това, че едното положение важи за първобитни състояния, а другото за развитото съвременно общество – не трябва ли тук да му възразим, – че в първата глава на своето произведение той е въвел трудовата си теория за стойността не от отношенията на една робинзонада, а от тези на общества, „в които господства капиталистическият начин на производство“ и чието „богатство се явява като огромно струпване на стоки“? И не претендира ли той също в цялото си произведение, че трябва да виждаме и преценяваме отношенията на нашите съвременни общества в светлината на неговата теория за труда? Но ако попитаме къде, според собствените му изказвания, трябва да се търси областта на валидност на неговия закон за стойността в съвременното общество, то търсим съвсем напразно. Защото или не съществува конкуренция: тогава стоките изобщо не се разменят според своите стойности, съгласно Marx II. 156 и сл., или пък действа конкуренцията: тогава те още по-малко се разменят според своите стойности, а според своите производствени цени, съгласно Marx III. 176!
Така в злокобната десета глава се трупа противоречие върху противоречие. Не искам да удължавам и без това вече толкова разпространеното изследване с това, че изброявам и всички по-малки противоречия и неточности, от които гъмжи тази глава. Мисля, че всеки, който чете тази глава непредубедено, ще има усещането, че тя, така да се каже, се е изродила. Вместо строгия, сбит, предпазлив начин на изразяване, вместо желязно твърдата логика, с която сме свикнали от блестящите части на Marxовото произведение, тук намираме несигурност и отскачаща натура не само в аргументацията, а дори и в употребата на техническите изрази. Колко поразително е например постоянно менящото се схващане за търсенето и предлагането, които ту съвсем правилно се разглеждат като еластични величини с различия в интензитета, ту обаче, по най-лошия образец на отдавна преодоляна „вулгарна икономия“, като прости количества; или колко незадоволително и непоследователно е изложението за това от какви фактори се управлява пазарната стойност, когато различните партиди на излизащото на пазара количество стока се произвеждат при неравни производствени условия и тъй нататък!
Причината за това явление не може да се намери единствено в това, че тази глава е написана от застаряващия Marx, защото и в по-късни части се намира немалко великолепно написано изложение. Освен това онази злокобна глава, за чието съдържание още в първия том са разпръснати тъмни намеци,³⁹ трябва да е била замислена доста рано. А Marx пише тук объркано и колебливо, защото не е смеел да пише ясно и остро, без да изпадне в открито противоречие и отричане. Ако тук, където е изхождал от действителните, наблюдаеми в реалния живот разменни отношения, беше осветил с тях със същата сериозност и същата основателност, с която в продължение на два тома проследяваше своята хипотеза за трудовата стойност до крайните ѝ логически последици; ако тук беше дал на лозунга за „конкуренцията“ научно съдържание чрез грижлив стопанско-психологически анализ на „обществените движещи сили“, които под онова събирателно име стигат до действие, ако тук не беше намерил покой и отдих, докато някое междинно звено не е изяснено, някоя последица не е проследена докрай, или докато някое отношение изглежда тъмно или противоречиво – а почти всяка дума на сегашната му десета глава предизвиква към такова по-задълбочено изследване или изясняване – тогава той именно стъпка по стъпка би бил тласкан към изграждането на една по съдържание съвсем различна система, и откритото противоречие и отричане на кардиналните положения на първоначалната му система не биха могли да се избегнат. Да се избегнат можеха само чрез забулване, чрез размитост и тъмнина – това Marx трябва, ако не да е знаел, то поне инстинктивно да е почувствал, когато изрично отхвърли „по-задълбочения анализ на обществените движещи сили“.
И с това, мисля, е назовано също алфата и омегата на всички Marxови заблуди, противоречия и неясноти. Неговата система не държи солиден, затворен допир с фактите. Нито чрез здрав емпиризъм, нито чрез солиден стопанско-психологически анализ Marx е извлякъл от фактите основите на своята система, а я гради върху не по-твърда почва от тази на една колосана диалектика. Това е големият грях, който Marx полага на системата си в люлката. От него произтича всичко по-нататъшно с необходимост. Системата е подредена в определена посока, фактите вървят в друга и я пресичат ту тук, ту там. Тогава първородният грях всеки път поражда нов грях. Препъването не бива да става явно: затова или се забулва нещата в тъмнина или размитост, или се огъва и извърта с подобни диалектически изкуства както в началото, или, разбира се, където всичко това не помага, се противоречи на себе си. Това е знакът, под който стои десетата глава на третия том на Marx: тя донася дълго отлаганата лоша жетва, която трябваше да израсне от лошия посев!
