Германските университети бяха притежавани и управлявани от различните кралства и велики херцогства, които образуваха Reich.5 Професорите бяха държавни служители и като такива трябваше строго да се подчиняват на разпорежданията и наредбите, издавани от техните началници – бюрократите на министерствата на народната просвета. Това пълно и безусловно подчинение на университетите и техните учения на върховенството на правителствата беше оспорено – напразно – от германското либерално обществено мнение, когато през 1837 г. кралят на Хановер уволни седем професори от Гьотингенския университет, протестирали срещу нарушаването на конституцията от страна на краля. Правителствата не се вслушаха в реакцията на обществото. Те продължиха да освобождават професори, с чиито политически или религиозни доктрини не бяха съгласни. Но след известно време прибягнаха до по-фини и по-резултатни методи, за да направят професорите верни поддръжници на официалната политика. Те грижливо пресяваха кандидатите, преди да ги назначат. Само благонадеждни мъже получаваха катедрите. Така въпросът за академичната свобода отстъпи на заден план. Професорите по собствено желание преподаваха само онова, което правителството им позволяваше да преподават.
Войната от 1866 г. сложи край на пруския конституционен конфликт. Партията на краля – консервативната партия на юнкерите, водена от Bismarck – възтържествува над пруската Прогресивна партия, която отстояваше парламентарно управление, а също и над демократичните групи в Южна Германия. В новата политическа обстановка – отначало на Norddeutscher Bund, а след 1871 г. на Deutsches Reich – не остана място за „чуждите" доктрини на манчестеризма и laissez faire. Победителите при Königgrätz и Sedan смятаха, че няма какво да научат нито от „нацията на лавкаджиите" – британците – нито от победените французи.
При избухването на войната от 1870 г. един от най-видните германски учени, Emil du Bois-Reymond, се хвалеше, че Берлинският университет е „интелектуалната телохранителска гвардия на дома Hohenzollern". Това не означаваше кой знае колко за природните науки. Но имаше съвсем ясен и точен смисъл за науките за човешкото действие. Заемащите катедрите по история и по Staatswissenschaften (т.е. политически науки, включващи всичко, отнасящо се до икономиката и финансите) знаеха какво очаква от тях техният суверен. И доставяха стоката.
От 1882 до 1907 г. Friedrich Althoff отговаряше за университетските дела в пруското министерство на просветата. Той управляваше пруските университети като диктатор. Тъй като Прусия имаше най-голям брой доходоносни професорски места и поради това предлагаше най-благоприятното поприще за честолюбиви учени, професорите в другите германски държави, нещо повече, дори тези в Австрия и Швейцария, се стремяха да си осигурят позиции в Прусия. Така Althoff можеше по правило да накара и тях практически да приемат неговите принципи и възгледи. По всички въпроси, отнасящи се до социалните науки и историческите дисциплини, Althoff изцяло разчиташе на съвета на своя приятел Gustav von Schmoller. Schmoller имаше непогрешим нюх да отделя овцете от козите.
През втората и третата четвърт на деветнадесети век някои германски професори написаха ценни приноси към икономическата теория. Вярно е, че най-забележителните приноси от този период, тези на Thünen и на Gossen, бяха дело не на професори, а на мъже, които не заемаха преподавателски длъжности. При все това книгите на професорите Hermann, Mangoldt и Knies ще бъдат помнени в историята на икономическата мисъл. Но след 1866 г. мъжете, тръгнали по академичното поприще, изпитваха само презрение към „безкръвните абстракции". Те публикуваха исторически изследвания, за предпочитане такива, които се занимаваха с трудовите условия от близкото минало. Мнозина от тях бяха твърдо убедени, че първостепенната задача на икономистите е да помагат на „народа" в освободителната война, която той водеше срещу „експлоататорите", и че дадените от Бога водачи на народа са династиите, особено Hohenzollern.
3. Methodenstreit
В Untersuchungen Menger отхвърли епистемологичните идеи, които стояха в основата на съчиненията на Историческата школа. Schmoller публикува доста пренебрежителна рецензия за тази книга. Menger реагира през 1884 г. с памфлета Die Irrtümer des Historismus in der Deutschen Nationalökonomie. Различните публикации, които тази полемика породи, са известни под името Methodenstreit, сблъсъкът за методите.
Methodenstreit допринесе твърде малко за изясняването на засегнатите проблеми. Menger беше прекалено под влиянието на емпиризма на John Stuart Mill, за да доведе собствената си гледна точка до пълните ѝ логически последици. Schmoller и неговите ученици, обвързани да защитават една несъстоятелна позиция, дори не осъзнаваха за какво всъщност беше полемиката.
Терминът Methodenstreit, разбира се, е подвеждащ. Защото въпросът не беше да се открие най-подходящата процедура за разглеждане на проблемите, общоприето смятани за икономически. Спорният предмет беше по същество дали изобщо може да съществува наука, различна от историята, която да се занимава с аспекти на човешкото действие.
Имаше, на първо място, радикален материалистичен детерминизъм – философия, приета по онова време в Германия почти повсеместно от физици, химици и биолози, макар че тя никога не е била изрично и ясно формулирана. Както го виждаха тези хора, човешките идеи, воления и действия се пораждат от физически и химически събития, които природните науки един ден ще опишат по същия начин, по който днес описват възникването на химично съединение от съчетаването на няколко съставки. Като единствен път, който би могъл да доведе до това окончателно научно постижение, те застъпваха експериментирането във физиологически и биологически лаборатории.
Schmoller и неговите ученици страстно отхвърляха тази философия не защото осъзнаваха недостатъците ѝ, а защото тя беше несъвместима с религиозните догми на пруското правителство. Те на практика предпочитаха пред нея една доктрина, която се различаваше само малко от позитивизма на Comte (който, разбира се, публично порицаваха заради атеизма му и френския му произход). В действителност позитивизмът, разумно тълкуван, неизбежно води до материалистичен детерминизъм. Но повечето от последователите на Comte не бяха откровени в това отношение. Техните разсъждения не винаги изключваха извода, че законите на социалната физика (социологията), чието установяване по тяхно мнение беше най-висшата цел на науката, биха могли да бъдат открити чрез това, което те наричаха по-„научен" метод за обработка на материала, събран чрез традиционните процедури на историците. Това беше позицията, която Schmoller възприе по отношение на икономиката. Отново и отново той упрекваше икономистите, че прибързано са правили изводи от количествено недостатъчен материал. Онова, което по негово мнение беше нужно, за да се замени прибързаните обобщения на британските „кабинетни" икономисти с реалистична наука за икономиката, бяха повече статистика, повече история и повече събиране на „материал". От резултатите на такова изследване икономистите на бъдещето, твърдеше той, един ден щели да изградят нови прозрения чрез „индукция".
Schmoller беше толкова объркан, че не съумя да види несъвместимостта между собствената си епистемологична доктрина и отхвърлянето на позитивистката атака срещу историята. Той не осъзнаваше пропастта, която отделяше неговите възгледи от тези на германските философи, които разрушиха идеите на позитивизма за употребата и обработката на историята – първо Dilthey, а по-късно Windelband, Rickert и Max Weber. В същата статия, в която порицаваше Grundsätze на Menger, той рецензира и първата важна книга на Dilthey, неговата Einleitung in die Geisteswissenschaften. Но не схвана факта, че духът на доктрината на Dilthey беше унищожаването на основополагащата теза на собствената му епистемология, а именно, че някои закони на общественото развитие биха могли да бъдат извлечени от историческия опит.
4. Политическите аспекти на Methodenstreit
Британската философия на свободната търговия възтържествува през деветнадесети век в страните на Западна и Централна Европа. Тя разруши разклатената идеология на авторитарната благоденстваща държава (landesfürstlicher Wohlfahrtsstaat), която беше направлявала политиките на германските княжества през осемнадесети век. Дори Прусия временно се обърна към либерализма. Връхните точки на нейния период на свободна търговия бяха митническата тарифа на Zollverein от 1865 г. и Търговският кодекс (Gewerbeordnung) от 1869 г. за територията на Norddeutscher Bund (по-късно Deutsches Reich). Но твърде скоро правителството на Bismarck започна да въвежда своята Sozialpolitik – системата от интервенционистки мерки като трудово законодателство, социално осигуряване, проюнионистко отношение, прогресивно данъчно облагане, протекционистки тарифи, картели и дъмпинг.3
Ако някой се опита да опровергае унищожителната критика, която икономическата наука отправя срещу пригодността на всички тези интервенционистки схеми, той е принуден да отрече самото съществуване – да не говорим за епистемологичните претенции – на икономиката като наука, а заедно с нея и на Праксеологията. Точно това винаги са правили всички защитници на авторитаризма, на всевластието на държавата и на политиките на „благоденствие". Те упрекват икономическата наука, че е „абстрактна", и застъпват „нагледен" (anschaulich) начин на третиране на засегнатите проблеми. Те подчертават, че нещата в тази област са твърде сложни, за да бъдат описани с формули и теореми. Те твърдят, че различните нации и раси са дотолкова различни помежду си, че техните действия не могат да бъдат обхванати от единна теория; необходими са толкова икономически теории, колкото са нациите и расите. Други добавят, че дори в рамките на една и съща нация или раса икономическото действие е различно в различните епохи на историята. Тези и подобни възражения, често несъвместими помежду си, се изтъкват, за да дискредитират икономическата наука като такава.
Всъщност икономическата наука изчезна напълно от университетите на Германската империя. В Бонския университет остана един самотен епигон на класическата икономика, Heinrich Dietzel, който обаче така и не разбра какво означава теорията за субективната стойност. Във всички останали университети преподавателите се стремяха да осмиват икономическата наука и икономистите. Не си струва човек да се спира на онова, което беше предлагано като заместител на икономиката в Берлин, Мюнхен и другите университети на Райха. Днес никого не го е грижа за всичко онова, което Gustav von Schmoller, Adolf Wagner, Lujo Brentano и техните многобройни последователи написаха в обемистите си книги и списания.
Политическото значение на делото на Историческата школа се състоеше в това, че тя направи Германия благодатна почва за идеите, чието приемане направи популярни сред германския народ всички онези пагубни политики, които доведоха до големите катастрофи. Агресивният империализъм, който два пъти завърши с война и поражение, безграничната инфлация от началото на двадесетте години, Zwangswirtschaft и всички ужаси на нацисткия режим бяха постижения на политици, които действаха така, както бяха научени от защитниците на Историческата школа.
Schmoller и неговите приятели и ученици застъпваха онова, което беше наречено държавен социализъм; тоест система на социализъм – планиране – в която върховното управление щеше да бъде в ръцете на юнкерската аристокрация. Именно към тази разновидност на социализма се стремяха Bismarck и неговите наследници. Плахата опозиция, на която те се натъкнаха от страна на малка група предприемачи, беше нищожна – не толкова поради факта, че тези противници не бяха многобройни, а защото на усилията им липсваше каквато и да било идеологическа опора. В Германия вече не бяха останали либерални мислители. Единствената съпротива, която беше оказана на партията на държавния социализъм, идваше от марксистката партия на социалдемократите. Подобно на социалистите на Schmoller – социалистите от катедрата (Kathedersozialisten) – марксистите застъпваха социализма. Единствената разлика между двете групи беше в избора на хората, които трябваше да управляват върховния планов орган: юнкерите, професорите и бюрокрацията на Хоенцолернова Прусия, или функционерите на социалдемократическата партия и свързаните с нея профсъюзи.
Така единствените сериозни противници, с които школата на Schmoller трябваше да се бори в Германия, бяха марксистите. В тази полемика последните много скоро взеха надмощие. Защото те поне разполагаха с някакво учение, колкото и погрешно и противоречиво да беше то, докато учението на Историческата школа представляваше по-скоро отрицание на всяка теория. В търсене на минимална теоретична опора школата на Schmoller стъпка по стъпка започна да заема от духовния запас на марксистите. Накрая самият Schmoller до голяма степен възприе марксистката доктрина за класовата борба и за „идеологическото" пропиване на мисълта от класовата принадлежност на мислещия. Един от неговите приятели и колеги професори, Wilhelm Lexis, разви теория за лихвата, която Engels охарактеризира като перифраза на марксистката теория за експлоатацията.6 Под влияние на съчиненията на защитниците на Sozialpolitik епитетът „буржоазен" (bürgerlich) придоби в немския език позорна конотация.
Съкрушителното поражение в Първата световна война разби престижа на германските князе, аристократи и бюрократи. Последователите на Историческата школа и на Sozialpolitik пренесоха своята лоялност към различни отцепнически групи, от които в крайна сметка възникна Германската национал-социалистическа работническа партия, нацистите.
Правата линия, която води от делото на Историческата школа към нацизма, не може да бъде показана чрез очертаване на развитието на някого от основателите на школата. Защото протагонистите на епохата на Methodenstreit бяха завършили жизнения си път преди поражението от 1918 г. и възхода на Hitler. Но животът на най-изтъкнатия мъж сред второто поколение на школата илюстрира всички фази на германската университетска икономика в периода от Bismarck до Hitler.
Werner Sombart беше далеч най-надареният от учениците на Schmoller. Той беше едва на двадесет и пет години, когато неговият учител, в разгара на Methodenstreit, му възложи задачата да рецензира и унищожи книгата на Wieser, Der natürliche Wert. Верният ученик осъди книгата като „напълно несъстоятелна".⁶ Двадесет години по-късно Sombart се хвалеше, че е посветил значителна част от живота си на борбата за Marx.7 Когато през 1914 г. избухна войната, Sombart издаде книга, Händler und Helden (Търгаши и герои).8 В нея, с груб и мръсен език, той отхвърли всичко британско или англосаксонско, но преди всичко британската философия и икономика, като проява на нисък спекулантски манталитет. След войната Sombart преработи книгата си за социализма. Преди войната тя беше излязла в девет издания.⁹ Докато предвоенните издания възхваляваха марксизма, десетото издание фанатично го нападаше, особено заради неговия „пролетарски" характер и заради липсата на патриотизъм и национализъм у него. Няколко години по-късно Sombart се опита да възроди Methodenstreit с том, изпълнен с нападки срещу икономисти, чиято мисъл той не беше в състояние да разбере.9 После, когато нацистите завзеха властта, той увенча четиридесет и пет годишна литературна кариера с книга за германския социализъм. Водещата идея на този труд беше, че Führer получава заповедите си от Бог, върховния Führer на вселената, и че Führertum е постоянно откровение.10
Такъв беше прогресът на германската академична икономика от прославянето от Schmoller на хоенцолернските курфюрсти и крале до канонизирането от Sombart на Adolf Hitler.
5. Либерализмът на австрийските икономисти
Plato мечтаеше за благосклонния тиранин, който би поверил на мъдрия философ властта да изгради съвършената обществена система. Просвещението не възлагаше надеждите си на повече или по-малко случайната поява на добронамерени владетели и прозорливи мъдреци. Неговият оптимизъм относно бъдещето на човечеството се основаваше на двойната вяра в добротата на човека и в неговия рационален разум. В миналото едно малцинство от злодеи – коварни крале, светотатствени свещеници, покварени благородници – беше в състояние да причинява зло. Но сега – според доктрината на Просвещението – след като човекът е осъзнал силата на своя разум, повече не бива да се страхуваме от връщане в мрака и слабостите на отминалите епохи. Всяко ново поколение ще добавя нещо към доброто, постигнато от неговите предци. Така човечеството е в навечерието на непрекъснат напредък към по-задоволителни условия. Да напредва неотклонно е в природата на човека. Напразно е да се оплаква от уж изгубеното блаженство на едно баснословно златно време. Идеалното състояние на обществото е пред нас, а не зад нас.
Повечето от либералните, прогресивните и демократичните политици на деветнадесети век, които застъпваха представителното управление и всеобщото избирателно право, се ръководеха от твърда увереност в непогрешимостта на рационалния разум на обикновения човек. В техните очи мнозинствата не можеха да грешат. Идеите, които произхождаха от народа и бяха одобрени от избирателите, не можеха да не бъдат благотворни за общото благо.
Важно е да се осъзнае, че доводите, изтъквани в полза на представителното управление от малката група либерални философи, бяха съвсем различни и не предполагаха никакво позоваване на уж присъщата непогрешимост на мнозинствата. Hume беше посочил, че управлението винаги се основава на мнение. В дългосрочен план мнението на множеството винаги надделява. Управление, което не е подкрепено от мнението на мнозинството, рано или късно трябва да загуби властта си; ако не абдикира, бива насилствено свалено от множеството. Народите в крайна сметка имат властта да поставят на кормилото онези мъже, които са готови да управляват според принципите, които мнозинството смята за подходящи. В дългосрочен план не съществува такова нещо като непопулярно управление, поддържащо система, която множеството осъжда като несправедлива. Смисълът на представителното управление не е в това, че мнозинствата са богоподобни и непогрешими. Той е в намерението по мирен път да се постигне в крайна сметка неизбежното приспособяване на политическата система и на хората, които задвижват нейния управляващ механизъм, към идеологията на мнозинството. Ужасите на революцията и гражданската война могат да бъдат избегнати, ако едно нехаресвано управление може гладко да бъде отстранено на следващите избори.
Истинските либерали твърдо смятаха, че пазарната икономика, единствената икономическа система, която гарантира неотклонно напредващо подобрение на материалното благоденствие на човечеството, може да работи само в атмосфера на необезпокоявано спокойствие. Те застъпваха управление от избраните представители на народа, защото приемаха за даденост, че само тази система трайно ще съхрани мира както във вътрешните, така и във външните дела.
Онова, което отделяше тези истински либерали от сляпото преклонение пред мнозинствата на самопровъзгласилите се радикали, беше, че те основаваха своя оптимизъм относно бъдещето на човечеството не на мистична увереност в непогрешимостта на мнозинствата, а на убеждението, че силата на здравия логически аргумент е неудържима. Те не пропускаха да видят, че огромното мнозинство от обикновените хора са едновременно твърде ограничени и твърде ленивите, за да следят и да усвояват дълги вериги от разсъждения. Но те се надяваха, че тези маси, тъкмо поради своята ограниченост и леност, не биха могли да не подкрепят идеите, които интелектуалците им поднасят. От здравата преценка на културното малцинство и от способността му да убеждава мнозинството големите водачи на либералното движение на деветнадесети век очакваха неотклонното подобряване на човешките дела.
В това отношение между Carl Menger и неговите двама най-ранни последователи, Wieser и Böhm-Bawerk, имаше пълно съгласие. Сред непубликуваните книжа на Menger професор Hayek откри бележка, която гласи: „Няма по-добро средство да се разкрие нелепостта на един начин на разсъждение от това да му се позволи да измине целия си път докрай." И тримата обичаха да се позовават на аргументацията на Spinoza в първата книга на неговата Етика, която завършва с прочутото изречение: „Sane sicut lux se ipsam et tenebras manifestat, sic veritas norma sui et falsi." Те гледаха спокойно на страстната пропаганда както на Историческата школа, така и на марксизма. Те бяха напълно убедени, че логически неоправдаемите догми на тези групировки в крайна сметка ще бъдат отхвърлени от всички разумни хора тъкмо поради тяхната нелепост и че масите от обикновени хора по необходимост ще последват водачеството на интелектуалците.11
Мъдростта на този начин на разсъждение се състои в избягването на популярната практика да се противопоставя предполагаема психология на логическото разсъждение. Вярно е, че често грешките в разсъждението се дължат на склонността на индивида да предпочита погрешния извод пред правилния. Има дори множество хора, чиито пристрастия просто им пречат да мислят правилно. Но от установяването на тези факти до доктрините, които през последното поколение се преподаваха под етикета „социология на познанието", има огромна разлика. Човешкото мислене и разсъждение, човешката наука и техника са продукт на един обществен процес дотолкова, доколкото отделният мислител се изправя както пред постиженията, така и пред грешките на своите предшественици и встъпва във виртуален разговор с тях, било в съгласие, било в несъгласие. Възможно е историята на идеите да направи разбираеми както провалите, така и подвизите на даден човек, като анализира условията, при които той е живял и работил. Само в този смисъл е допустимо да се позоваваме на онова, което се нарича дух на епоха, на нация, на среда. Но е порочен кръг, ако някой се опитва да обясни появата на дадена идея, още по-малко да я оправдае, като се позовава на средата на нейния автор. Идеите винаги извират от ума на отделния индивид и историята не може да каже за тях нищо повече от това, че са били породени в определен момент от време от определен индивид. Няма друго извинение за погрешното мислене на човека освен онова, което едно австрийско правителство веднъж обяви по повод случая на един победен генерал – че никой не носи отговорност за това, че не е гений. Психологията може да ни помогне да обясним защо даден човек се е провалил в мисленето си. Но никое такова обяснение не може да превърне погрешното в истинно.
Австрийските икономисти безусловно отхвърлиха логическия релативизъм, заложен в ученията на пруската историческа школа. Срещу декларациите на Schmoller и неговите последователи те поддържаха, че съществува корпус от икономически теореми, които са валидни за всяко човешко действие независимо от времето и мястото, националните и расовите характеристики на действащите лица и техните религиозни, философски и етически идеологии.
Величието на услугата, която тези трима австрийски икономисти направиха, отстоявайки делото на икономиката срещу суетната критика на историцизма, не може да бъде надценено. Те не извличаха от своите епистемологически убеждения никакъв оптимизъм относно бъдещата еволюция на човечеството. Каквото и да се каже в полза на правилното логическо мислене, то не доказва, че идните поколения хора ще надминат своите предци в интелектуалните усилия и постижения. Историята показва, че отново и отново периоди на удивителни умствени постижения са били следвани от периоди на упадък и попятно движение. Не знаем дали следващото поколение ще породи хора, способни да продължат по линиите на гениите, които направиха последните векове толкова славни. Не знаем нищо за биологичните условия, които позволяват на човека да направи една стъпка напред в хода на интелектуалния напредък. Не можем да изключим предположението, че може да има граници за по-нататъшното интелектуално възхождане на човека. И със сигурност не знаем дали в това възхождане няма точка, отвъд която интелектуалните водачи вече не могат да успеят да убедят масите и да ги накарат да следват тяхното водачество.
Изводът, който австрийските икономисти направиха от тези предпоставки, беше, че макар да е дълг на един пионерски ум да върши всичко, което способностите му позволяват да извърши, не му се вменява да прави пропаганда за идеите си, още по-малко да използва съмнителни методи, за да направи мислите си приемливи за хората. Те не бяха загрижени за разпространението на своите съчинения. Menger не публикува второ издание на своите прочути Grundsätze, макар че книгата отдавна бе изчерпана, че антикварните екземпляри се продаваха на високи цени и че издателят отново и отново настояваше той да даде съгласие.
Главната и единствена грижа на австрийските икономисти беше да допринесат за напредъка на икономиката. Те никога не се опитваха да спечелят подкрепата на когото и да било с други средства освен с убеждаващата сила, развита в техните книги и статии. Те гледаха с безразличие на обстоятелството, че университетите в немскоезичните страни, дори много от австрийските университети, бяха враждебни към икономиката като такава и още повече към новите икономически доктрини на субективизма.
