Либерализъм

Макар че мисловните корени на политическия либерализъм се връщат към класическата древност и неговите идеали отново се появяват с Ренесанса в Италия, началото на неговото непрекъснато развитие едва ли може да се отнесе по-рано от Англия през 17 век. Там и в Холандия духовната нагласа, която вече се разкрива в съчиненията на мъже като Erasmus и Montaigne, най-напред намира израза си в политически движения; и макар че в някои отношения навярно по време развитието в Холандия е предшествало, все пак събитията и дискусиите в Англия са имали толкова по-широко обхватно въздействие (а и влиянието на развитието в Нидерландия е все още твърде неизяснено), та политическите борби в Англия между 1603 и 1688 г. трябва да бъдат разглеждани като същинския извор на модерната либерална идея за държавата. Тогава именно партията на успешната „славна революция“ от 1688 г., вигите, остава до Френската революция носител на тези идеали, които намират своя класически израз в съчиненията на John Locke, теоретично са разработени от шотландските социални философи от David Hume до Dugald Stewart, а след това накрая чрез техните ученици получават широко разпространение преди всичко в „Edinburgh Review“.

Комплексът от идеали, който характеризира тази традиция, може най-добре да бъде обобщен под трите тясно свързани помежду си принципа на „свободата на мнението“, „господството на закона“ и „частната собственост“ и свързаната с тях конкурентна стопанска система.

От тези три принципа в повече от едно отношение принципът на свободата на мнението е най-важният. Както убеждението, че само свободната дискусия води до постепенното преодоляване на заблудата и че дори онова, което днес на голямото мнозинство (или дори на „вещите лица“) се струва несъмнена заблуда, може да носи в себе си зародиша на бъдещо ново познание, така и свързаното с него прозрение за силата на идеите като решаващата, оформяща обществото сила, са навярно най-характерните и най-далекообхватните елементи на либералната традиция. Започвайки с борбата за религиозна свобода и свобода на съвестта (с Roger Williams в американските колонии като неин най-важен ранен поборник), общият принцип постепенно се налага като свобода на печата, свобода на словото и събранията и като академична свобода на преподаването. От класическите формулировки на John Milton през 17 век до малко известното, но по същество навярно най-задоволителното обобщение на либералния аргумент от Samuel Bailey, а по-късно от John Stuart Mill и Walter Bagehot, в тази област в Англия е имало непрекъснато развитие, което континентална Европа наваксва едва в експлозивните изблици на революциите от 1789 и 1848 г. Най-важната ѝ последица е дълбоко вкорененото в страните със стара либерална традиция убеждение, че всяка промяна на обществения ред трябва да бъде предшествана от промяна на господстващите възгледи и че следователно всяко обещаващо успех реформаторско движение трябва да бъде замислено за дълъг срок, и преди всичко – че при практически всяка форма на управление в крайна сметка именно общественото мнение определя политиката.

Едва ли по-малко основополагащ от този първи принцип и тясно свързан с него е принципът на господството на закона или на „правовата държава“. Същественото тук са строгата обвързаност на всяко упражняване на власт и твърдите, изключващи всякакъв произвол правила – правила, които както намират приложение по еднакъв начин спрямо всички членове на обществото, така и в конкретния случай обвързват управляващите не по-малко от управляваните. Целта на принципа е премахването на всички привилегии, създадени от правовия ред, тоест формалното равенство пред закона, и същевременно, както вече John Locke изразява с пълна яснота, общото намаляване на властта, която хората упражняват над хората. В основата му стои желанието обхватът на свободата на решение на индивида да бъде разширен колкото е възможно повече, намесите на държавната власт чрез обвързването с твърди правила да бъдат направени колкото е възможно по-предвидими и същевременно да бъдат ограничени до такива случаи, в които те не са предназначени да облагодетелстват известни лица, а да предлагат за всички по-благоприятни възможности, оставяйки обаче на отделния човек да реши какво приложение прави от тях. Не винаги се осъзнава, че този отначало чисто формален принцип на практика заключава в себе си едно много далеч стигащо материално ограничение на обхвата на допустимата държавна дейност: ако държавата трябва да третира различни хора еднакво въпреки различната им заложба и положение, резултатът трябва да бъде неравен; и за да осигури например на лица, неравни по способностите си, равни шансове, тя би трябвало да ги третира неравно. Но точно това изключва принципът на равенството пред закона.

Третият основен елемент е отчасти последица и същевременно предпоставка на предходните: признаването на частната собственост, в частност и върху средствата за производство, и заедно с това на собствената отговорност на отделния човек за тяхното използване и за грижата за собствената му прехрана. „Life, Liberty, and Property“ е била класическата формула на свободолюбивите англичани от 17 и 18 век, и дори най-радикалната в социално отношение група от Английската гражданска война, „Levellers“ (често неоснователно разглеждани като предшественици на социализма), правят неприкосновеността на частната собственост един от централните пунктове на своята програма. Всъщност свободата на собствеността и на договора е свързана по най-вътрешен начин с господството на закона: едната не е възможна без другата. Съзнателно обаче изискването за стопанска свобода е било повдигнато всъщност едва след като неговото широко фактическо осъществяване вече е показало предимствата му. Борбата срещу привилегиите и за ограничаване на властта на краля е била водена най-напред в интерес на равноправието на гражданите; и беше последица от това, че влиянието на администрацията върху стопанството беше сведено до минимум. Adam Smith по същество е трябвало само още да пледира за разпростиране върху външната търговия на един във вътрешността широко валиден и успешен принцип и за целта да покаже защо стопанската свобода се е оказала толкова успешна.

Важно е да се отбележи, че ученията на този по-стар либерализъм по същество се простират само върху предмета на държавната дейност, но не и върху формата на управление. От неговата обща неприязън към всяка употреба на сила както във вътрешните, така и във външните отношения на държавите навярно следва, че по-старият либерализъм в въпроса кой трябва да упражнява управленската власт е трябвало да клони към единствения известен метод на мирно решение – този на мнозинственото решение: „По-добре главите да се броят, отколкото да се разбиват.“ Но по същество за него е било по-важно да се намали значимостта на политическите решения, отколкото кой ги упражнява.